Нищо не изхабява любовта така, както плахото приспособяване и привързване един към друг ~ Лу АНДРЕАС-САЛОМЕ

Малко жени са били обект на толкова любов, възхищение и преклонение като Лу Андреас-Саломе. Родена през 1861 в Санкт Петербург, Лу Саломе презира обичаите на времето си и живее живота си по най-автентичния възможен начин – според собствените си разбирания и убеждения. Феминист, психоаналитик, философ, поет, автор на 24 книги и обект на три биографии, тя става важна част от интелектуалния елит в Берлин, Мюнхен, Виена, Париж и Санкт Петербург и муза на Ницше, Рилке, Вагнер и Фройд.

Когато е само на 21 среща Фридрих Ницше в Рим. Само два дни след тази среща, Ницше, който я нарича „брилянтна“ и „смела като лъв“ й предлага брак. Саломе тактично отказва, което хвърля и без това мрачния философ в дълбоко отчаяние. Немският философ не е от най-впечатлителните хора, но нейният „Химн на живота“, го трогва толкова дълбоко, че той благоговейно го причислява към музиката. Благодарение на едно от писмата си до нея днес имаме неговите „10 правила на писането“. Много биографи твърдят, че Лу Саломе става прототип на неговия Заратустра.

Ницше казва за невъзможната си любима: „Не съм срещал по-надарен и рефлектиращ дух... Лу е най-умният човек, когото познавам“. През 1894 Саломе му посвещава един от трудовете си - „Ницше и неговите произведения“ – една от най-информативните книги на 19 век относно дейността на Ницше - преклонение пред гениалното му творчество и невъобразимата му личност.

Лу Саломе е невероятно впечатляваща жена, която си създава свобода и независимост във времена, в които това е било практически невъзможно, свобода, за която дори съвременните жени могат само да мечтаят.

На 26 Саломе сключва брак с Фридрих Андреас, който продължава 45 години, без никога да е консумиран. На 36 изживява страстна и бурна любовна връзка с 22-годишния Райнер Мария Рилке, който е най-голямата й любов. Тя се превръща в негова муза. Признанието му звучи просто: „Без тази жена никога нямаше да открия своя път в живота“. Посвещава й своята „Книга на часовете“ и едни от най-красивите любовни писма, писани някога. Приятелството им трае повече от тридесет години, до самата смърт на поета.

През 50-те си години Саломе учи психоанализа при Фройд и става негов сътрудник в създаването на психоанализата. Тя е единствената жена, освен дъщеря му Ана, с която Фройд поддържа дълга кореспонденция. Многобройните им писма представляват интелектуална дискусия върху най-дълбоките човешки тревоги – любовта, творчеството, духовността, смъртта, смисъла на живота и е своеобразна хроника за зората на психоанализата.

Никоя жена не е имала толкова силно и пряко влияние върху немско говорящите страни в последните 150 години, както Лу Андреас-Саломе от Петербург.

(Lou Andreas-Salomé and Rainer Maria Rilke, Besuch bei Spiridon Droshshin, 1900)

(Andreas-Salomé, Paul Reé and Friedrich Nietzsche, 1882)

Божественото преживяване

Нашето първо преживяване, при това твърде феноменално, е това на загуба. Само миг преди това ние сме всичко - недиференцирана, неделима част от някакъв вид съществуване – точно преди да бъдем тласнати да се родим. От там нататък, този малък остатък от цялото, което сме били, започва да се съпротивлява на нуждата да се примирява с все по-малко и по-малко, изправяйки се пред един свят, който застава пред нас с нарастваща значимост, свят, в който сме пропаднали от универсалната пълнота право в незадоволителната празнота.

Усещаме, че това по-ранно състояние е в противоречие с настоящото. Това, в което по-късно ще се превърне първия ни „спомен“ съдържа едновременно шокиращо разочарование от загубата на това състояние и остатъчното съзнание, че то би трябвало да продължава да съществува.

Това е проблем в ранната детска възраст. По същия начин, във всички ранни етапи на Човека, самосъзнанието на базата на практическия опит е придружено от продължаващия спомен за единството с Вселената, който се превръща в могъща легенда за безсмъртната връзка с космическата енергия. Ранният човек съхранява силната вяра в тази сила, и целият видим свят изглежда подчинен на на тази контролирана от човека магия.

Човекът никога не изоставя напълно това недоверие във валидността на външния свят, който някога изглежда, е бил неразличима част от него. Той постоянно прокарва мост над пропастта, с помощта на въображението си и божествения модел, който се оформя все повече от неговите увеличаващи се възприятия за външния свят. Това царство над и отвъд света, това въображаемо дублиране на световете – направено за потулване на неприятните неща, които се случват на Човечеството – се нарича религия.

Така днешното дете, както и вчерашното, ако е потопено, разбира се, във вярата на родителите си, може да абсорбира религиозните вярвания като автоматични сетивни възприятия. Затова в най-ранните години, когато способността да се прави разлика е все още неразвита, детето все още вярва, че всичко е възможно. Това, че невероятни сили и способности могат магически да се появяват в човешката сфера е за него най-естественото нещо на света – докато не се сблъска в достатъчна степен с посредствеността и ограниченията на реалния свят.

Дори дете, недокоснато от религията, преминава през този първичен етап. Всяко дете започва живота си в царството на неограничените възможности, поради недостатъчната способност на аналитичните си възможности и доминиращата сила на неговите желания. Дори когато чувството ни за единство с Вселената даде път на рационалната ни преценка, проблясък от миналото се настанява върху обектите, към които сме били най-привързани или обгръща първите събития, които са ни разтърсили най-дълбоко, като преображение, издигайки ги до по-високо измерение – като вселенска прегръдка.

Възможно е днес или утре, тенденцията на времето да се погрижи да изолира детето от това царство, с надеждата му спести неизбежното разочарование. Възможно е да бъде призовано да развие критичните си способности в много ранна възраст и абнормно да потисне естественото желание да упражнява въображението си, което е активно дълго преди да се появят рационалните способности.

Нямаме ли основателна причина да се страхуваме от реакция срещу рационалността, като вид отмъщение на въображението, въображение, в което обективните стандарти са изоставени?

Човешкият живот – всъщност

всеки живот – е поезия.

Ние сме тези, които я изживяват,

несъзнателно, ден след ден,

като сцени в пиеса,

ала в неприкосновената си цялост

ни живее тя, композира ни.

Това е нещо доста по-различно

от старото клише: „Превърни

живота си в произведение на изкуството“;

ние сме произведение на изкуството –

но не сме художникът.

Ако не ти е останало щастие за даване, добре. Дай ми болката си!

Каквито и болки и страдания да ни поднася животът, ние сме длъжни да го приветстваме. Защото който се бои от страданията, се страхува и от радостта.

Не трябва ли да сме по-скоро трогнати, отколкото смразени от знанието, че само посредством слабостите си можем да постигнем величието?!

Нищо не изхабява любовта така, както плахото приспособяване и привързване един към друг. Колкото повече и по-дълбоко двама души се разкриват, толкова по-лоши последствия има от това привързване. Единият любим "привиква" с другия, това позволява той да започне да паразитира за сметка на другия, вместо всеки да пусне дълбоко широки корени в собствения си богат свят и да направим това свят и за другия.

Ако се опитваме да достигнем един розов храст, можем да напълним шепата си с цветове, но без значение колко цвят държим, това е само малка част от него. Въпреки това, една шепа е достатъчна, за да достигнем до природата на цветовете. Но ако откажем да се докоснем до храста, защото е невъзможно да обгърнем всички цветове, или ако си мислим, че шепата ни с цветове е целият храст – то тогава той ще цъфти, далечен за нас, напълно непознат, а ние ще си останем сaми.

Снимки: KINO.de, Strauhof, Pinterest, Kulturstiftung der Länder