"Всеки от нас притежава необходимото, за да бъде човекът, който би трябвало да бъде. Във всяко парализирано сърце е заключена любов, достатъчна за да спаси света. Ключът е в собственото ви тяло."
Номинирана за наградата "Еми" хореографка и бивша щатна актриса в "Гугенхайм Мюзиъм" в Ню Йорк Сити, днес Лавиния Плонка води семинари, които изследват проблеми като страха, съзидателността, митологията и езика на тялото. Помогнала е на хиляди хора да преодолеят страховете си, като първата крачка към преодоляването на парализиращото въздействие на страха е идентификацията му. Отговорите на въпросите защо и от какво се страхувате и как да преодолеете това дава в книгата си "От какво се страхуваш?".
Ние сме творения на навика. В крайна сметка, ако нямахте навици, щеше да ви се налага всеки ден отново да се учите да си миете зъбите, да размишлявате, преди да смелите кафето (и кой може да го направи?), да се замисляте, преди да натиснете спирачките, за да избегнете инцидент. Излишно е да казвам, че бихте могли и никога да не излезете от дома си и със сигурност изобщо не бихте стигнали до службата си. Човешкият организъм представлява сложна система за усвояване на знания, която постоянно приема информация, обработва я и я добавя към функциониращото същество.
Реакциите ви на други стимули също са привични. Ако майка ви изхвърля всеки художествен проект, който донасяте от училище вкъщи, без дори да го погледне, свиквате да вярвате, че работата ви няма стойност. И това става част от организма ви. След като докоснете пламъка на кибритена клечка няколко пъти и научите, че е горещ, вие свиквате да отбягвате пламъците. Но възникват и навици, които не са толкова праволинейни. Едно дете, чийто баща постоянно го върти във въздуха, играейки си на самолет, може да развие страх от височини, друго може да стане парашутист. Множество фактори придружават всяко наше впечатление.
Изследванията показаха, че детето започва да се учи още в утробата, развивайки мускулни реакции на майчиния глас. Докато животното се ражда с инстинкта да върви или да се катери броени часове, а понякога дори минути след раждането, човешкото новородено трябва да се учи почти на всичко. Гримасите на новороденото са първите му опити да имитира израженията на родителите си. Човешкият подход към оцеляването е адаптацията. Затова дете, чийто баща куца, може да развие психическо накуцване. Логиката е примитивна: "Ако куцам като татко, той няма да ме изхвърли навън на студа."
В своята книга "Грешката на Декарт" Антонио Дамазио твърди, че дори качества като алтруизма са заучени стратегии на оцеляване, а не по-висши еволюционни прояви. "Алтруистичното поведение... спасява алтруистите от бъдещата болка и страдание, които биха възникнали от загубата или срама в резултат на неалтруистично поведение."
Следователно детето може да научи, че добротата и услужливостта му помагат да придобие социален статут, който осигурява оцеляването му. Това поведение прераства във "вграден" в организма му навик и когато порасне, то ръководи социална здравна клиника или, което е по-вероятно, става прекалено раболепно в опитите си да угоди на всички.
Но какво общо има алтруизмът със страха? Много просто – страхът е неразривно свързан със стремежа ни за оцеляване. И после, по думите на Фелденкрайс, стана паразитен. Да кажем например, че баща ви винаги е изтъквал любезността ви към всички като ваше най-добро качество. Не стихотворенията ви, не балетните ви изпълнения. И детският ви ум решава, че не ви бива в поезията, затова усъвършенствате изкуството на любезността до такава степен, че когато се събуждате тридесет години по-късно, от сутрин до вечер помагате на другите.
Не е изключено наистина да вършите прекрасни неща, но всъщност искате да пишете. Но страхът, че няма да бъдете добър писател, е много дълбок и вие дори не подозирате, че това желание още съществува. И не можете да разберете, че се страхувате, че ако спрете да помагате на хората, дори и за една секунда, вече няма да имате никаква стойност и може да изпаднете в дълбока депресия. Сега алтруистичният ви навик изсмуква живота от вас, но страхът да не би да се провалите, ако опитате нещо друго, ви пречи да видите истината.
(Anxiety, 1896 - Edvard Munch)
Тревожни моменти
За разлика от първобитните ни предци, съвременните хора израстват в изпълнена с напрежение атмосфера. Не казвам, че пещерният живот без лична хигиена и централно отопление е за предпочитане. Но в течение на милиони години човешкият организъм е развивал нервна система, предназначена за ловуване, събиране на плодове, игра, хранене и почивка, не задължително в този ред. Страхът е зададен в организма, за да му помогне да бяга от хищниците или да намери прикритие от природните стихии. Децата не са били откъсвани от майките си, за да бъдат хранени с бутилки от бавачки, нито са ги принуждавали рано-рано да се научат да използват тоалетна. Не е имало приемни изпити за детски градини. Никому не се е налагало да се бои от уволнение, да се притеснява, че няма най-новите маратонки с мигаща светлина, че членува в неподходящ спортен център или че ще го размажат на магистралата. Не е имало данъци; всъщност не е имало пари. Първите банки са създадени чак през Средновековието! Никой не е ходил с кола на работа. Не е имало дори часовници.
Сега от самото ни раждане безпокойството витае навсякъде – от родилната до заседателната зала. Съществуват доказателства, че лишаването от майчината гръд или от контакт с майката предизвиква тревога. Според Джоузеф Чилтън Пиърс, световно известен просветител и автор на класически трудове в областта на детското развитие като "Магическото дете", начинът на отглеждане на съвременното дете засилва у него нивото на стреса, програмирайки мозъчният ствол, известен също като заден мозък, да бъде постоянно готов за опасност.
Безспирното излъчване на импулса "бий се или бягай", така съвършено замислен от Майката Природа, изтощава симпатиковата нервна система, подкопава имунната ни система и намалява потенциала ни. За половинчасово пътуване по магистралата реакцията "бий се или бягай" се задейства повече пъти, отколкото за една седмица в прерията.
Вместо да се наслаждават на живота и само от време на време да усещат прилив на адреналин при сблъсъка с истинска опасност, телата ни живеят в състояние на постоянна готовност за най-лошото.
Отгоре на всичкото медиите се опитват да провокират тъкмо тази част и ни оставят дори още по-уплашени – от оръжия, изнасилвачи, пожари, комари, антракс. Светът на развлеченията – от изпълнените с насилие видеоигри до филмите за Армагедон – също затвърждава реакцията на ужаса.
Хората, наричани контрафобици, се опитват да се справят с това физически чрез занимания, предизвикващи силен прилив на адреналин, които изтощават тялото и след това го оставят в състояние на релаксация – сещам се за скокове с бънджи, спускане с лодка по бързеи, сърф, екстремен алпинизъм.
Други създават емоционални драми или избират поприща, свързани с емоционално пресушаващи конфронтации – такива са малтретиращите съпрузи, изневеряващите партньори и политическите екстремисти. Чуждестранните кореспонденти, пожарникарите, укротителите на лъвове се опиват от прилива на адреналин често с цената на личния си живот. Все едно дали става дума за ярост или ужас, силното емоционално избухване изтощава тялото и освобождава напрежението, натрупано в резултат на стреса през деня.
(The Scream, 1893 - Edvard Munch)
И човек дотолкова свиква с постоянния страх, че той формира фона на емоционалното му състояние. Едно тихичко гласче постоянно повтаря:
"Внимавай, това не е добро за теб."
"Само пробвай и ще пострадаш!"
"Ако го направиш, всички ще ти се смеят."
"Да не си посмял!"
Тялото, програмирано от реакциите ви на стимулите, предполага, че така искате да стоят нещата. Че това е необходимо за оцеляването в този свят. Затова, когато им се прииска да опитате нещо различно, да направите големия скок, да си тръгнете, тялото ви буквално няма да ви го позволи, защото програмата на страха е твърде могъща.
Всъщност тялото ви смята, че ви помага. В края на краищата, ами ако наистина кажете на шефката си какво искате и тя ви уволни? Ами ако кажете на съпруга си, че искате да продължите образованието си и той ви изхвърли? Ами ако се захванете с онзи бизнес и загубите всичките си пари? Ами ако, ами ако...
Нищо чудно, че раменете ни постоянно са свити в очакване на следващата беда!
Избрано от: „От какво се страхуваш?“, Лавиния Плонка, изд. „Лик“, 2005 г.
Картини: Wikipedia