„Това са наистина ужасно трудни времена и трябва да се опитаме да бъдем възможно най-мили един към друг.“

Когато Лу Рийд напусна нашия свят, краткото изказване на Дейвид Бауи гласеше „Той беше учител“ и в това се заключава цялостното отношение на музикалния свят относно една от най-култовите му личности.

(Lou Reed, Mick Jagger and David Bowie, Café Royale, 1973, © Mick Rock)

Композитор, фотограф, актьор, режисьор и поет, фронтмен на Velvet Underground е един от тези, за които почти всички важни имена в рок музиката споделят, че ако го е нямало него, е нямало да ги има и тях. И тази оценка е заслужена, защото Лу Рийд е един от първите, които откровено и без заобикалки започват да изследват теми, които са табу за времето си, разкрива нови полета в рока, представяйки доста по-зрели и интелектуални теми в един жанр, който тогава е бил смятан за жанра на деца и тинейджъри.

Влиянието на Лу Рийд излиза отвъд музиката, литературата и киното, когато чешкият драматург и първи президент на държавата в новата й история Вацлав Хавел се вдъхновява да отдаде живота си на изкуството и революцията в края на 70-те именно заради The Velvet Underground. Според легендите всъщност термина "кадифената революция" дори идва от името на групата.

Роден е в еврейско семейство в Бруклин, което в тийнейджърските му години го поставя на електрошокова терапия, за да "излекува" бисексуалността му. Той намира спасение в музиката, която нарича „моята лична религия“.

В студентските години на Рийд негов литературен ментор е Делмор Шварц, който по време на курс по творческо писане му казва: "Ако се продадеш, ще те убия." Тази заръка се превръща в определяща за начина му на живот, винаги криволичещ между успеха и личните проблеми. Но никога не изменя на вътрешното си разбиране. Въпреки комерсиалния си неуспех Velvet Underground се превръща в една от най-влиятелните групи на столетието. Гениалният Анди Уорхол е техен мениджър, а когато напуска групата Дейвид Бауи, като негов най-голям почитател става продуцент на първия му самостоятелен албум.

Въпреки бурния си класически рокендрол живот, отдаден на алкохол, наркотици и побоища, през последните години от него Лу Рийд все пак намира спокойствие и го прекарва като учител по тай чи и в щасливо съзерцание на нежната мощ на природата. Напусна този свят на 27 октомври 2013.

 

Музиката е всичко. Хората би трябвало да умират за нея. Хората умират за всичко останало, така че защо да не умират за музиката?

Моят бог е рокендролът. Затова е жизненоважно непрекъснато да свиря.

Най-важната част от моята религия е да свиря на китара.

Звуците не са просто шум. Подредените звуци са музика. Животът ми е музика.

Не мисля, че някой има право да бъде морален компас на друг. Може би слушането на моята музика не е най-добрата идея, ако живеете много ограничен живот. Или може би е.

Способен съм да създавам силни вибрации само с присъствието си. Дори не е нужно да си отварям устата.

Винаги съм вярвал, че имам нещо важно за казване и съм го казал.

Пиша за реални неща. За истински хора. Истински герои. Трябва да вярваш в това, за което пишеш, иначе никой няма да ти обърне внимание.

Не вярвам в разкрасяването на действителността. Не вярвам, че трябва да използваме грим, за да направим нещата по-поносими.

Как някой може да научи нещо от една творба, когато произведението на изкуството отразява единствено суетата на артиста, а не реалността?

(Metallica / Reed)

Мисля, че е претенциозно да създаваш изкуство, само за да погалиш артистичното си его.

Аз съм артист и това означава, че мога да бъда толкова егоистичен, колкото си искам.

В края на 70-те започнах да търся съвършения звук, каквото и да значи това. Преди това се интересувах основно от наркотици, лудост и рокендролския начин на живот.

Опитах се да откажа наркотиците чрез пиене.

Твърде стар съм, за да правя половинчати неща.

Не харесвам носталгията, освен ако не е моя.

Мисля, че животът е твърде кратък, за да се концентрираме върху миналото. Предпочитам да гледам към бъдещето.

Това са наистина ужасно трудни времена и ние наистина трябва да се опитаме да бъдем възможно най-мили един към друг.

Винаги се притеснявам, когато виждам хората да пишат RIP (Почивай в мир), когато някой почине. Просто е толкова неискрено и като бягане от отговорност. За мен, RIP е претоплената вечеря на посмъртните почести.

Животът е като санскрит, прочетен на пони.

Снимки: Vintage Everyday, Vogue, New Statesman, The Daily Beast, Pinterest