За поетите и поезията ~ споделено от големия руски творец в неговата „Преждевременна автобиография”.
„Съдба, недей да ме залъгваш с части.
Дай всичко. Здрав е моят гръб.
Не искам нито половинка щастие,
не искам нито половинка скръб!”
(От „Не мога да понасям половини!…”)
Поетът е метафора на човека. Всички хора, които се раждат на земята са трагични - заради това, че трябва да умрат. Всяка крачка, която човек прави на тази земя, е крачка към гробището. Дори когато детето прохожда, то прави крачка към смъртта. Тоест, абсолютно щастливи хора няма. Щастието е нещо мимолетно, не съществува постоянно щастие. И всичко е относително.
Поетът събира в себе си всичкото страдание и го изрича. Затова поетът изглежда по-нещастен от другите - защото той е сгъстена метафора на човека! Той преживява не само своята болка, а и болката на всички останали - иначе никога не би могъл да е голям поет... Това се отнася не само за поетите, а и за писателите естествено. Да вземем Гогол - той е чувствал болката на малкия човек, чиновника, на когото са откраднали шинела... Всеки има своя откраднат шинел, нещото, което му е отнето - от хората или в крайна сметка от самия живот. Ако щете дори животът е онзи шинел, който смъртта ни отнема с безжалостна ръка.
Има много нещастни хора - болшинството хора обичат онова, което могат да купят с пари. Но има и по-щастливи хора - онези, които обичат онова, от което печелят парите си, например, своята работа... Много селяни например обичат своя труд - те разговарят с конете, както прекрасно е разказал Чехов в “Тъга”, с пшеницата, със земята, с небето, с облаците, с времето... И са радостни.
Завистта обаче е нещо страшно! Богатият човек например често е много завистлив. Ще попитате - за какво да завижда? Ами за нещо друго, което му липсва. А най-страшната категория са бездарните хора, които завиждат на талантливите.
(От интервю с Евтушенко)
Автобиография на поета са неговите стихотворения. Всичко останало е само коментар към автобиографията. Поетът е поет единствено тогава, когато целият е като на длан пред читателя с всичките си чувства, мисли и постъпки.
За да има право да пише безпощадно справедливо за другите, поетът е длъжен да пише безпощадно справедливо и за себе си. Когато личността на поета се раздели на реална и поетическа, това неминуемо води до творческо самоубийство.
Когато животът на станалия търговец на роби Артюр Рембо тръгнал противно на ранните му поетически идеали, той спрял да пише стихотворения. Но това все пак е бил честен изход.
За съжаление, когато животът на много поети тръгне в разрез с поезията, те продължават да пишат, представяйки се не за такива, каквито са в действителност. Но на тях само им се струва, че пишат стихотворения. Поезията не може да бъде излъгана. И поезията ги изоставя. Поезията е отмъстителна жена: не прощава лъжата.
Тя не прощава и полуистината. Има хора, които се гордеят, че през целия си живот не са казали нито една лъжлива дума. Но нека всеки от тях се запита колко пъти не е казал истината, предпочитайки удобното за себе си мълчание.
...В поезията недомлъвките за себе си неизбежно се превръщат в недомлъвки за всички други хора, недомлъвки за техните мъки и страдания.
Майка ми, която се е родила в Сибир, не беше толкова ерудирана като баща ми, но знаеше много добре какво е това земя и какво е това труд.
И аз съм благодарен на баща ми, че ме научи от детските години на любов към книгите, а на майка ми, че ме научи на любов към земята и труда. Вероятно до края на живота си ще се чувствам полуинтелигент-полуселянин.
Зная, че първото обстоятелство може би ме ограничава, но затова пък съм сигурен, че второто винаги ме спасява от недостойната форма на интелигентността - снобизма.
Благодарение на баща ми се научих да чета и да пиша още на шест години и на осем години четях на един дъх и безразборно Дюма, Флобер, Шилер, Балзак, Данте, Мопасан, Толстой, Бокачо, Шекспир, Гайдар, Джек Лондон, Сервантес и Уелс. В главата ми беше невъобразима бърканица. Живеех в илюзорен свят, без да забелязвам никого и нищо наоколо.
Даже не забелязах, че моите родители са се разделили и непрекъснато крият това от мене...
Мама не искаше да стана поет.
Не защото не разбираше от поезия, а защото твърдо знаеше едно: поетът е нещо неустроено, неблагополучно, колебаещо се, страдащо. Трагични са били съдбите на почти всички руски поети: Пушкин и Лермонтов са били убити на дуел, животът на Блок, изгарящ себе си през нощите на екстаз, е бил всъщност самоубийство, Есенин се е обесил, Маяковски се е застрелял. Мама не ми говореше, но разбира се, е знаела за смъртта на много поети в сталинските лагери. Всичко това я караше да се страхува от моя бъдещ път на поет, караше я да къса моите тетрадки със стихотворения и да ме увещава да се заема с нещо, както се изразяваше, по-сериозно.
Но най-сериозното ми се струваше именно това. И аз продължавах да пиша с упоритостта на малък умопобъркан човек.
За вдъхновителите и учителите в живота му
Барлас беше за мене жива библиотека. Той ми откри първоосновите на съвременната философия. Откри ми, че съществува Хемингуей. Чак сега Хемингуей се издава в Русия в милиони тиражи. Тогава книгите му бяха библиографска рядкост. "Сбогом на оръжията", "Фиеста", "Да имаш или да нямаш" и "Снеговете на Килиманджаро" ме потресоха с крайната си лаконичност и с някакво концентрирано мъжество.
По-късно любима книга на Хемингуей ми стана "За кого бие камбаната". Някои хора на Запад смятат, че този роман е второстепенен. Може би съм прекалено пристрастен, но образите на старицата и девойката и до днес ми се струват едни от най-проникновените образи в световната литература. А образът на Марти, поставящ гениално проблема, че фанатиците, даже при цялата им обективна честност, често стават престъпници! В този образ е предусетено много, което се е случило после в историята...
Барлас ми откри също библиографско редките по това време книги на толкова различни писатели като Хамсун, Джойс, Пруст, Стайнбек, Фокнър, Екзюпери...
Бях омагьосан от почти библейската метафоричност на "Така рече Заратустра" на Ницше и бях потресен, когато разбрах, че книгите на Ницше са били използвани като идейно оръжие от фашистите.
Смаза ме с духовната си висота "Вълшебната планина" на Томас Ман, изградена като с камъни от страданията на човечеството. Опивах се от размаха на Уитмън, от буйството на Рембо, от изразителността на Верхарн, от разголения трагизъм на Бодлер, от магьосничеството на Верлен, от изтънчеността на Рилке и от страшните видения на Елиот...
Класиците на руската литература, които ми изглеждаха скучни заради неумелото преподаване в училище, се превръщаха за мене в близки, живи хора. Тежките като гранитни блокове фрази на Толстой, меките като есенни листа фрази на Чехов, трептящите като стенещи в нощта телеграфни жици фрази на Достоевски за първи път ми се разкриха с красотата на своя език и с дълбочината на своята наситеност.
Омръзналият ми в училище като всекидневна елдова каша Пушкин разби с млад весел юмрук стъклото на официалния си портрет и излезе при мене от рамката дяволит, дързък, с дъх на сняг и шампанско. Неговият трагичен антидвойник Лермонтов изскочи при мене от страниците на христоматиите върху разпенен кон, с бурка, лъхаща на Кавказ и барут. Заобиколените от тъмни сенки пророчески очи на Блок, объркано крещящите детскосини очи на Есенин, метежно насмешливите и в същото време горчиво излъгани очи на Маяковски ме погледнаха отблизо.
Тогава не разбирах Пастернак. За мене той беше прекалено сложен и аз губех нишката на мисълта си в хаоса на неговите образи. Барлас ми четеше по няколко пъти негови стихотворения, с огромно търпение. И обясняваше, тълкуваше. Много се измъчвах, че не разбирам нищо. Винаги ми е била чужда високомерната поза на хората, които неразбирайки един или друг художник, обвиняват за това не себе си, а него.
И с мене се случи чудо - Пастернак изведнъж ми стана ясен и оттогава ми се струва един от най-простите, като небето и земята, поети.
Така това беше началото на моето литературно образование с дарен ми от съдбата прекрасен учител.
Снимки: novostimira.net, irkipedia.ru, dagzhizn.ru