„От няколко години насам не се вижда блясъкът на нито един гений, който да посочи път, да стопли, да повика поведе, който да даде утеха, радост и успокоение.”
(Елин Пелин в началото на 20-те години на XX в.)
Литературната картина, описана от Елин Пелин през октомври 1921 г.
Външният изглед на времето, което преживяваме, ни се рисува страшно безотраден. Човешкият ум се лута без посока и търси спасение от пустотата и безнадеждността. Силата на ежедневните нужди поглъща всяка жизнена енергия. Пред взора на човечеството не свети нито една велика и съблазнителна надежда.
Ако съдим по литературата, която е най-яркият израз на съвременното състояние на човешката душа, бихме дошли до заключение, че тая душа е твърде болна и твърде немощна и суха. Защото от няколко години насам не се вижда блясъкът на нито един гений, който да посочи път, да стопли, да повика, поведе, който да даде утеха, радост и успокоение. Страшните спекулантни крясъци, гримасите, лъжите на много таланти, отчаяни от пустата на времето, погълнати всецяло от тая пустота, само дразнят, бодат, затъпяват и още повече обезкуражават.
Душевната пустота особено ясно се чувствува в нашия живот. Отпадъкът на интерес към наука, изкуство и литература се вижда на всяка стъпка. Напразно се мъчат да го съживят бледите списания, бедните изложби, глупавите разкази и романи, безсолните и бездушни стихове. Тия средства са доста слаби да повикат към живот един по-дълбок интерес. Сега думата имат леките неща, жълтата и измислена сензация, кинематографът, уличната пъстрота, пикантната и лека оперетка.
Тая пъстрота, която представлява нашата интелигентна публика, това смешение от парвенюта, профани, еснафи не представлява никак добра почва за създаването на един благороден вкус и на една по-висока почит към изкуството. Липсата на крупни таланти я прави съвсем безпътна в това отношение.
Една французка, английска или германска публика, колкото и повлияна от кинематографическото надмощие на изкуството, всякога знае какво да купи, когато иде в книжарницата, всякога знае защо отива там. Тя всякога знае театъра и знае защо търси тоя или оня защо предпочита драмата, операта или оперетката. Нейните мисли, идеи и настроения се ръководят от писателите, или по-право, тя охотно ги отдава на тях. Тя си има любимци, тя може да си ги избира. Тя не гледа кой е пръв, кой стои най-високо.
Нашата публика е лишена от възможност да има това удоволствие, защото няма кой нищо да й даде. И тя тича там, където случайният вятър на деня я заведе.
Къде ще намери младата мечтателка отзвук на своите настроения, на своята първа и чиста любов? Къде е прекрасната книга със стихове, които ще отвори с трепет и много-много пъти ще препрочита?
Къде е романът, къде е разказът, който да ни отвори вратите на един живот, над който свети слънцето на истината на един велик и избран дух? Къде е комедията, дето да видим това от нашите недостатъци, което не виждаме, което не искаме да виждаме, на което бихме се смели? Къде е драмата, дето да видим нашите страшни борби с тежкия случай на живота?…
Всякога говорим, спорим за всички тия неща, но когато ги потърсим, виждаме, че ги няма, че липсват. Нашият живот, минал и съвременен, почти не е зачекнат от литературата. Безценното за белетристиката еснафство и неговите малки градовце с градските кули-часовници изчезват. Изчезват толкова прекрасни типове, толкова романтични любови, толкова рицарски добродетели. Кой ще ги възкреси? В кои книги и тефтери ще намериш записан техния мирен и труженически живот. Никъде. Говоря за едно крупно и значително съсловие, което е давало характер на цяла епоха, което се е мътило в робство и чието настроение по атавизъм минава и днес в живота. Разбира се, че е пропуснато още много, почти всичко от нашия живот, така интересен за белетриста.
Аз съм противник на битовата белетристика, но животът не е само това, което на обикновен език наричаме бит. Той има по-дълбоки и по-скрити ценности.
Ние сме толкова бедни, щото нямаме даже песни. Много малко са песните, които нашите поети са дали като песни. По-често ще чуете да се пеят у нас руски, румънски, сръбски песни или развалени просташки съчинения, отколкото хубава поетическа песен.
Даже нямаме стихове за декламация. Нали сте ходили по вечеринките, нали сте чули нашите артисти да декламират? От двадесет и пет години насам ще чуете едно и също — няколко стихотворения от Вазов, няколко от Пенчо Славейков и няколко преведени.
Ако преровиш поетите, едвам ще можеш и да избереш нещо.
Такава е общата литературна картина, пред която стоим днес.
* Публикувано във в.„Развигор“, г. I, бр. 43, 29 октомври 1921г.
Снимка: Елин Пелин в началото на 20-те години на XX в., Българска Държавна агенция „Архиви, Уикипедия