За земята, която пее и пролетта, която пръска радост в душите ни, с красивите думи на талантливия писател

Добре дошла, пролет 

Вие, които сте се родили и расли около планините, как ли мислите за нас, които сме расли из равнината? Сигурно си казвате: „Горките! Те не знаят каква прелест е да се изкачваш по планина, да се бориш с непроходими места, да ги преодоляваш и пак да продължиш нагоре и все нагоре“.

Наистина, ние, които не познаваме планината – как ли ще сме израсли без нейното очарование?

А погледнете как пристъпя пролетта у нас в равнината! Уж бавно върви, а не може да я стигне и най-упоритият южняк. Юрне се той, полети, излезе пред нея, развилнее се, па току остане пак назад. А тя, пролетта, винаги прелестната и ненагледната пролет, си върви, без да иска да знае кой се надбягва с нея.

О, пролет! Не бързай! Не се повеждай по лудориите на ветрищата! Те дигат врява – уж се надбягват, а как го правят всъщност? Танцуват около тебе най-леки танци. Недей им се сърди! Нека танцуват! Така те улесняват твоите стъпки и правят шествието ти по-тържествено.

И ние, които не познаваме планинските прелести, посрещаме пролетта със същата радост като вас – планинците. И ако мислите, че към вас тя е по-щедра, лъжете се! Тя е еднаква към всички.

Ето я. Небето се понадига на хоризонта. Нещо става там. Една тиха, зелена вълна пълзи по полета и ливади и иде насам. И ето – като по вълшебен знак тук-таме надниква ухилено кукуряче или съсенче, в шубрака се таят два-три току-що пукнали земята свежи стръкчета синчец, а полето е изпъстрено с различни цветица, току-що видели синьото небе…

Отиваме при тях и ги гледаме тъй мило, като че виждаме излюпени пиленца. Вчера те не бяха тук, а днес ето ги, първи гостенчета на полето! Тук клекнем, там клекнем – иска ни се да облеем всяко цвете с радостта си… А вижте каква е прясната тревица! Тя е толкоз примамлива, толкоз крехка, че ви се иска като агънца да захрупате от нея.

Но няма време за губене! Нали сме излезли да гледаме шествието на пролетта?

Да, нещо става там. Ето я иде, приближава се… Зад нея се движи грамадна, бяла, светла вълна от живи същества. Те пеят нещо, смеят се, викат… Кои са те? Защо са толкова много? Или това е свитата на пролетта? Да, това е свитата! Наредени след нея, те пеят някаква песен, която сякаш иде изпод земята… Може би самата земя пее? Да, тя пее, защото вижда, че свитата носи дълбоки кошове със семена и ги пръска по земята. И едва допрели се до нея, те показват пресни, крехки, весели стръкчета. Ето, за това пее земята! Послушайте я да видите колко радост, здраве, сила и весел труд трепти в нейните игриви лесни.

Накъдето и да се обърнеш, все нея виждаш.

Тя царува сега и тя е, която пръска радост в душите ни.

А какъв е оня тънък дим там над угарите, над локвите, над градините, над блатата, над полетата?… Дим ли е това, или са тънките полупрозрачни була, от които е стъкмена дрехата на пролетта? Не, не са була това, не е дим, а па̀ри, които земята изпуща, заливайки със своето пролетно дихание божия свят…

Ние скитаме из полетата и не можем да разбереме  нас ли люлее нещо, или самите те се люлеят, обхванати от младежки смях… И може би от това е тъй гъст мирисът на тревите, на цветята, на земята… А погледнете трънкосливката – не е ли тя набъбнала? Струва ви се, че ще се пукне ножицата й от напряла луда мъзга… По нея са накацали множество пъпки и сякаш не са това пъпки, а очи, които гледат, смеят се и се радват.

Навсякъде мъзга, мирис на трева, на земя, на цветя. Аз видях как от майката дъга се откъснаха цветовете и накацаха по тревите, цветята и дърветата.

Ето защо е тъй пъстра пролетта.

– Фууу! – пее вятърът и носи на крилете си птичките, които цвърчат със своите златни човчици и разправят, разправят без край!
– Хайде на разходка! – се провикват приятелите.
– Хайде! Утре рано!
– Хайде!
– Хайде!…

Чакайте сега и замлъкнете, и само гледайте! Там онова на запад не е пожар, не са златни планини. Не! Там е домът на слънцето. То се вече прибира, за да спи… Каква хубава нощ пристъпя!

Но ето че нощта, както пристъпя, така и преваля. Торбите пълни ли са? Тоягите приготвени ли са? Добре, хайде!

Още тъмно, а ние сме поели пътя към село Красен, на разходка, бодри, пеещи, викащи!…

Ето, това се казва пролет. Тя върви с нас, а около нея цветята танцуват, пеят и се кискат.

Снимка: lit.libsofia.bg