Нашата работа не е да търсим любов, а да открием всички онези бариери, които поставяме пред идването й

Love Among the Ruins, 1873, Edward Burne-Jones (1833-1898)

Израстването невинаги е свързано с получаване на онова, което си мислим, че искаме. Но то винаги е свързано с нашето превръщане в мъжа или в жената, които имат потенциала да бъдат любящи, чисти, честни, искрени.

Егото смята за идеална онази връзка, в която всички показват своето съвършено лице. Но това не е необходимо, защото демонстрацията на сила невинаги е проява на честност. Тя невинаги е верен израз на истинската ни същност. Ако аз се преструвам, че съм добре в някоя област, а всъщност не съм, умишлено заблуждавам другия. Правя го само от страх - страх, че ако той види истината за мен, ще бъда отхвърлена.

Бог и егото имат съвършено различни представи за „добрата връзка”. За егото добра е тази връзка, в която другият се държи така, както ние искаме, и никога не ни настъпва по мазолите и не засяга чувствителните ни места. Но ако връзката има за цел да подпомага израстването ни, тя го прави по най-различни начини; изкарва ни насила от нашата ограничена толерантност и неспособност да обичаме безусловно. 

Хората питат: „Защо не мога да намеря дълбока любовна връзка?” Въпросът е разбираем, защото хората са самотни. Но в науката за любовта дълбоката романтична любов е като докторат по философия, а много от нас още не са излезли от началното училище. Когато сме сами, егото представя нещата така, сякаш цялата болка би изчезнала, ако имахме приятел или приятелка. Но ако една връзка се задържи, тя ще извади на повърхността колкото може повече от нашата екзистенциална болка. Това е част от смисъла й. Тя ще изисква цялата наша способност за съчувствие, одобрение, освобождаване, опрощаване и себеотрицание. Когато сме сами, сме склонни да забравяме предизвикателствата на всяка връзка, но си ги припомняме съвсем ясно, когато сме обвързани.

Взаимоотношенията не могат да отстранят болката. Единственото нещо, което „отстранява болката”, е лекуването на причинителите й. Не липсата на други хора причинява болка в живота ни, а онова, което правим с тях, когато ги има. Чистата любов не желае нищо друго, освен мир за ближния, защото само така можем да бъдем в мир и хармония със себе си. Колко пъти съм си задавала въпроса: „Какво искам повече - да има вътрешен мир или да ми се обади?”

Чистата любов към другия е възобновяването на сърдечната близост. Затова егото се опълчва срещу нея. То ще направи всичко по силите си, за да попречи да бъде преживяна любовта в каквато и да е форма. Когато двама души се съберат чрез Бог, стените, които привидно ни разделят, изчезват. Възлюбеният вече не е обикновен смъртен. Изведнъж започва да ни се струва нещо друго, нещо повече. И той наистина е нещо повече. Никой не е нещо по-малко от съвършен Божи син и когато се влюбим, за миг виждаме цялата истина за човека. Хората са съвършени. Това не е плод на въображението ни.

Но лудостта се намесва бързо. С появата на светлината егото започва свое мощно настъпление. Изведнъж съвършенството, което зърнахме на духовно ниво, се проектира на физическо ниво. Вместо да осъзнаем, че духовното съвършенство и физическото, материалното несъвършенство съществуват едновременно, ние започваме да търсим материално, физическо съвършенство. Мислим, че нечие духовно съвършенство не е достатъчно. Трябва да има и съвършени дрехи. Да бъде млад. Да бъде ослепителен. И той престава да бъде човешко същество. Идеализираме се един друг, а когато някой не се припокрива с идеала, сме разочаровани.

Отхвърлянето на другия само защото е човешко същество, се е превърнало в колективна невроза. Хората питат: „Кога ще се появи моята сродна душа?” Но молитвата за подходящия човек е безполезна, ако не сме готови да го приемем. Сродните ни души са човешки същества, съвсем като нас, и минават през естествения процес на израстване. Никой никога не е „завършен”. Върхът на планината винаги е в подножието на друга и дори някой да ни срещне, когато сме „на върха” на нещата, има голяма вероятност съвсем скоро да се изправим пред изпитание. Нашата готовност за растеж го прави неизбежно. Ала егото не обича да гледа хора, които „преодоляват трудности”. Гледката не е привлекателна. Както и във всяка друга област, проблемът във връзките рядко се дължи на факта, че не сме имали чудесни възможности или че не сме срещнали чудесни хора. Проблемът е, че не сме знаели как да се възползваме максимално от своите възможности. Любовта е навсякъде около нас. Егото ни пречи да осъзнаем присъствието на любовта. Идеята, че съществува идеален човек, който още не се е появил, е най-голямата преграда.

Нашата работа не е да търсим любов, а да открием всички онези бариери, които поставяме пред идването й. Да мислим, че някъде има специален човек, който ще ни спаси, е бариера пред чистата любов. Това е едно от най-страшните оръжия в арсенала на егото. По този начин то се опитва да ни държи настрана от любовта, макар да не желае ние да разберем за това. Отчаяно търсим любов, но същото това отчаяние ни кара да я унищожим, когато я намерим. Мисълта, че някой специален човек ще ни спаси, ни изкушава да стоварим огромно емоционално бреме върху онзи, който ни се стори подходящ за ролята. 

Търсенето на господин Подходящ ни води до отчаяние, защото няма господин Подходящ. А няма господин Подходящ, защото няма господин Неподходящ. Съществува онзи, който е пред нас, и най-добрите уроци трябва да се научат от този човек.

Ако съкровеното ви желание е да имате интимен партньор, Светият Дух може да ви изпрати някой, който не е оптималният интимен партньор за вас, а нещо далече по-добро: човек, с когото ви се дава възможност да работите върху вашите страни, които трябва да бъдат излекувани, преди да сте готови за най-дълбока интимност. Вярата в специалната любов ни води към подценяване на всичко, което не ни се струва подходящ материал за „оптималната връзка”. По този начин съм подминавала не един диамант,

Понякога пропускаме да работим над себе си в настоящите връзки, като мислим, че „истинският живот” започва едва когато се появи той (тя). Това отново е тактиката на егото - то иска да се увери, че ще търсим, без да намерим. Проблемът с връзките, които не се вземат насериозно, защото човекът не ни прилича на господин Подходящ, е следният: все някой ден господин Подходящ пристига - понякога даже се появява маскиран като господин Неподходящ - но ние проваляме всичко, защото нямаме опит. Той е тук, но ние не сме готови. Не сме работили над себе си. Чакали сме господин Подходящ.

Един ден ще разберем, че нищо не се случва извън нашия ум. Начинът, по който се появява даден човек, е тясно свързан с начина, по който избираме да му се покажем. Научих, че най-плодотворните ми връзки се дължат не на съсредоточаването върху особеностите на другия, а на решението да изиграя своята роля във връзката на възможно най-високо ниво. Любовта е чувство, което изисква участие. В святата връзка ние играем активна роля в създаването на контекста, в който действието ще се разгърне най-конструктивно. Активно изграждаме подходящи условия, вместо със скръстени ръце да чакаме да видим дали условията ще ни заинтересуват.

Никой не е постоянно великолепен. Никой не е винаги секси. Но любовта е решение. Изчакването да видим дали някой е идеален е детинско и до известна степен кара другия да се почувства така, сякаш е на прослушване за роля. На такъв терен се чувстваме нервни, а когато сме нервни, не сме в най-добрата си форма. Егото търси да подкрепи някой достатъчно привлекателен. Тези от нас, които са зрели и настроени за чудеса, подкрепят това, хората да бъдат привлекателни. Част от работата ни върху себе си, за да се подготвим за дълбока връзка, е да научим как да подкрепим другия да се изяви по най-добрия начин. Всеки един от партньорите трябва да играе ролята на свещеник в живота на другия. Те трябва взаимно да си помагат да постигнат своите вътрешни върхове.

Напоследък се шири някаква мания да обвиняваме събития от нашето детство за отчаянието ни днес. Онова, което егото не иска да видим е, че болката не идва от липсата на любов в миналото, а от отказа да я дадем в настоящето. Спасението може да се открие само в настоящето. Всеки миг имаме шанса да променим миналото и бъдещето си, като препрограмираме настоящето. Подобна гледна точка е богохулство за егото и ние сме безмилостно съдени заради нея. Дори да сме научили уроците по отсъствие на любов от родителите си, да продължаваме да се придържаме към техните модели на поведение - като им отказваме обичта си сега – едва ли е изходът от проблема. Безкрайното разследване на мрака не води до светлината. След определен етап дискусията винаги започва да се движи в затворен кръг. Единственият път към светлината е да излезем на светло.

Преди много се тревожех дали ме подкрепят и не обръщах достатъчно внимание на това, дали аз активно подкрепям другите. В края на краищата осъзнах, че имам нужда да помогна на мъжа да се почувства повече като мъж, вместо да си губя времето в притеснения дали той е достатъчно мъж.

Помагаме на другия да постигне своя връх, като постигаме своя собствен. Израстването идва от съсредоточаването в собствените ни уроци, а не в тези на другите. Прекарах години в очакване на мъжа, който ще ме накара „да се почувствам истинска жена”. Едва когато осъзнах, че енергията на моята женственост не може да ми бъде подарена от някой мъж, а само аз мога да я даря на себе си и на него, мъжете около мен започнаха да демонстрират мъжествената енергия, за която копнеех.

От: „Завръщане към любовта”, Мериън Уилямсън, изд. Аратрон
Картина: Love Among the Ruins, 1873, Edward Burne-Jones (1833-1898) - commons.wikimedia.org