Помогни на един човек, това е достатъчно | Зоя Паприкова-Крутилин

 „Сърце, което да обича и ръце, които да помагат” ~ Донка Паприкова

Досущ като своята майка – голямата наша хуманистка и общественичка Донка Паприкова, Зоя е посветила времето си на възрастните хора и тяхното добруване. „Мисля, че майка ми е искала някой да продължи започнато от нея дело”, споделя тя, а добрите й намерения често са спохождани от нечакана подкрепа – от благодетели с по-големи възможности и от хора с малки възможности, но големи сърца. Зоя Паприкова дълги години работи в „Българска енциклопедия” в БАН и като изкуствовед завежда отделите, свързани с етнография, култура и изкуство. Прави й впечатление, колко стеснен става кръгът на общуване на интелектуалците, които след пенсионирането си остават сякаш в изолация. Идеята й да създаде едно ново място за повече срещи помежду им, довежда до раждането на клуб „Сребърна есен”, който съществува вече 19 години. Разположен на първия етаж от къща в центъра на София, това интелектуално средище събира в уютното си пространство хора, посветили живота си на изкуството, музиката, литературата, макар и някои с други професии. И не задължително хора с висше образование, а такива, образовани свише. За възпитаването в доброто, семейните традиции и връзката между стари и млади, разговор със Зоя Паприкова – Крутилин.

(Зоя и Донка Паприкови)

Посветила сте времето и усилията си на това да правите добро. Трудно ли е доброто дело?

За мен то е една семейна традиция. Аз и моите съмишленици вярваме, че доброто отношение към по-възрастните трябва да се възпитава. И заедно да си градим живота. Защото патриархалната традиция е нещо много хубаво, но в забързаното ни ежедневие, особено в големия град, е започнала да изчезва.   Въпреки това мисля, че и възрастните, и по-младите можем да си помагаме по някакъв начин, да се допълваме – младите с тяхната енергия, възрастните с натрупания житейски опит. Майка ми беше насочила грижите и усилията си към възрастните хора. Но още през 90-те години, беше сърбала един широк кръг от творци, писатели, психолози и педагози, и биеше камбаната за нарастващата агресия. Тогава още изобщо не говорехме за агресия, но още тогава тя казваше, че трябва да има час по морал, час по религия. Майка ми беше много вярващ човек и твърдо държеше на това, че ние сме православен народ и трябва да отстояваме християнските ценности, въпреки че тя самата беше католичка – но вярата ни е една. Мисля си, че трябва да има часове по морални ценности. Децата трябва да се възпитават от малки, в гимназията вече е късно. То, възпитанието, трябва да почне от раждането. Но не всяко дете попада в семейство, в което може да получи това. И тук вече идва ролята на обществото и училището.

Живеем сред огромна липса на морал, възпитание, а агресията е навсякъде. Кое ви държи всеки ден да правите малки стъпки и да сте полезна на хората?

Майка ми ме е научила, че малките неща правят живота. Има едно великолепно стихотворение на Жива Кюлджиева за малките неща. Там е казано точно това.

„Безкрайно благодарна съм на Бога
не за пари, късмет и красота,
а за това, че с Божа помощ мога
да съм щастлива с малките неща…”

Така, че малките стъпки и малките неща са важни. Много често човек си казва -  не мога да  помогна на всички... ами помогни само на един човек, това е достатъчно. Мака ми казваше, не е нужно непременно да помагаш в някаква организация. Огледай се около себе си, виж дали съседа има нужда от помощ или дори някой, който е на улицата...

Вие на колко хора сте помогнала?

Не знам…, просто когато някой има нужда от мен и мога да помогна, разбира се - помагам. Но има и случаи, когато не можеш да помогнеш. В интерес на истината има и хора, които използват. Понякога и една добра дума в подкрепа, може да помогне. Много съм била покрай моята майка, а тя беше много всеотдаен човек. Израснала е в семейство с още четири момичета. Баба ми Траяна и дядо ми Павел са ги възпитали така - да си помагат. Дядо е имал малка книжарничка. Той е първи братовчед на Владимир Димитров - Майстора, който много е помагал на семейството. В книжарничката са правили картички, мартеници, така са изгледани пет момичета – типично Възрожденско семейство. Родът ни е голям, и до ден днешен се събираме, помагаме си. Много ми е мъчно, че тая традиция в много от семействата сякаш се забрави и би било добре да се опитаме да я съхраним. Колко е хубаво по празници да се съберат всички, но не само с мисълта какво ще има на масата, а духовно да общуват поколенията.

Как се роди идеята за Клуба за възрастни интелектуалци „Сребърна есен”?

Идеята ми се роди, докато работех в БАН и виждах едни много духовни възрастни хора, които нямат голяма среда за общуване. Децата са ангажирани с работата и семействата си, остават все по малко приятели. Постепенно започнаха да се организират клубове на дейците на културата, на артистите, писателите, художниците и други. Създадоха се клубове за здраве, организирани от спортисти-ветерани. Някогашните пенсионерски клубове започнаха да се възраждат. Аз пък реших, защо да не направим един клуб на възрастните хора с интереси към музиката, литературата, изкуството и културата. В началото европейски проект ни подкрепи финансово да направим ремонт на етажа и да го обзаведем за клуб. Библиотеката ни е от един доктор, книгите дойдоха от различни хора и стартирахме. Започнахме с около 200 членове, повечето от които жени. Мъжете просто си отиват по-рано от този свят, а и някак по-трудно се адаптират, когато останат сами. Междувременно виждам, че около 80 човека вече ги няма сред нас. Тези хора остаряват пред очите ми, и е тъжно, когато си ги опознал и си ги загубил.

(Малката Донка Паприкова, отдясно до баща си Павел, с майка си Траяна и 4-те си сестри)

(Портрет на младата Донка Паприкова, дело на Владимир Димитров – Майстора)

Кой ви помага?

Най-различни хора и организации – с Фондация „Лале” си сътрудничим много, има и хора, които ни помагат с различни средства. Имаше един дядо, който ни пращаше от провинцията всеки месец по 5 лв.  Представям си, за неговата пенсия тези 5 лева са били цяло състояние. Много уважавам такива хора. Ние нямаме големи спонсори, но на всички, които помагат от душа и сърце с малки средства сме им много благодарни. Жената на проф. Баларев, например, ни е абонирала за в-к Стършел – да четем и да се смеем. В „Сити Марк Арт Център” можем да гледаме спектакли с големи отстъпки, за което сме благодарни на г-н Киров. Нов симфоничен оркестър с основател г-жа Юлия Христова, още от самото създаване на клуба ни подкрепя с покани за хората от музикалната група. Благодарение на това сме имали възможността да присъстваме на прекрасни концерти. Също и в Операта ходим с отстъпка. Знаете ли, българинът е много съпричастен, много отзивчив и състрадателен, но трябва някак да го инициираш. Аз не зная как разбират гражданското общество днес, но за мен това е ние всички заедно да си градим държавата.

Как изглежда днешното българско общество във вашите очи?

Още сме на ниво протести. Вероятно си минаваме по естествените стъпки като общество. Майка ми много хубаво обясняваше, как австрийците след войната – с повече пари и възможности, са дарявали на държавата да се възстанови. В замяна са получавали по един железен пръстен – като знак на благодарност. Жената на австрийски посланик в България, докато мама беше жива, г-жа Потика, имаше такъв железен пръстен. Това може би трябва да наваксаме и аз вярвам, че ще се случи. Просто да се прави добро.

Интересното е, че при нас помощта идва съвсем неочаквано, сякаш свише. Неотдавна ми се обади една учителка от кв. „Дружба” и ми каза, че имат курс по готвене в училище, а децата много искат да помогнат някъде. Попита ме, дали може ли да дойдат с колежката и децата при нас, да ни сготвят нещо и да ни попеят. Какво да ви кажа – дойдоха децата, направиха баница, пяха песни в народни носии. Възрастните им се радваха, децата си говориха с тях – в клуба имаме писателки, подариха книжки на децата. Получи се невероятен контакт, и нямате представа, колко прекрасно изживяване имахме. Децата бяха в 3-ти клас. Ами защо децата да не разбират, че има възрастните хора, че има болести, че има старост?  Ние българите имаме малко един такъв манталитет – да предпазваме децата си от проблемите. Е, защо? Напротив - нека да знае, нека да помогне. И с това училище вече втора година имаме срещи. Заедно с учениците даже ходихме на Витоша – възрастните и децата почиствахме с ръкавици и чували планината. Аз адмирирам такива учителки, които отделят време от почивните си дни, да правят добри неща. Учат децата да обичат природата и хората. И друго се сещам - децата правили сладки и картички за благотворителен базар и ни се обаждат да ни кажат, че с парите от тях искат да поканят няколко възрастни дами на опера. И ходихме да гледаме заедно „Амал и нощните посетители” .  Нямаме много доброволци, но аз разбирам младите хора – те работят твърде много и нямат време. Но за доброволческата работа ни помагат от Фондация „Лале” – от IT компания дойдоха едни млади момчета – питаме ги какво могат да правят, а те викат - каквото ни кажете. И ние ги помолихме да ни измият прозорците, защото ни е трудно като възрастни хора да стигаме толкова високо. Ако ви кажа как ги измиха – ние останахме втрещени. Прекрасно беше. После тия момчета разказали на други техни колеги и от тях дойде ново предложение – да дойдат заедно с колежките да ни направят един обяд и заедно да се почерпим. А после ни показаха снимки с местата, където са пътували по света. Всеки може да помогне в това, да се погрижим възрастните хора да се чувстват добре в старите си години.

Каква е вашата философия – като пенсионер, който не е приключил с живота?

Философията ми е такава – първо да не приемаме живота в черни краски. Аз мисля, че животът е много хубав, много красив, независимо от всичко. Всеки си има проблеми, никой не отрича това, но ние като че ли много обичаме да насочваме цялото си внимание само към проблемите, а не към това, че като сме заедно можем да си помогнем. В малката общност това е ценното – то е като семейство. Аз затова не обичам големите институции за възрастни хора, те изискват друг ред. На това още не сме се научили в по-малките „гнезда” - да правим хубави неща. Ще му дойде времето.

Мисля, че традициите ни са най-хубавото, което имаме. Вярвам, че ако се вгледаме в добрите неща, ще ни е по-хубав живота. Просто трябва по-позитивно да гледаме и на възрастта си и на младите хора и на бъдещето.

От каква помощ имате най-голяма нужда?

Най-трудно ни е със средствата за режийните. Радваме се, когато някой ни дари обяд, например. И доброволческата работа е добре дошла при нас – има желаещи, но те са работещи хора и са свободни в събота и неделя, а ние се събираме по светло време през седмицата. Нещата се случват, ние даже много рядко ги планираме. Идва някой и казва – да ви помогна, да дойда, имам чаршафи, калъфки, памперси – те са ни нужни за хората за които се грижим. В клуба пък ще се радваме, ако някой може да ни спонсорира за екскурзия из страната. Помагаме и в провинцията, когато имаме възможност, посещаваме един дом за възрастни незрящи хора в Пирдоп. Поддържаме тази връзка вече трета година. Отиваме там с малки подаръци за някои от празниците и певицата Бони Милчева. Тя е изпълнител на стари градски песни. Ако знаете колко ни се радват. Тях ги гледат много добре в дома, но нашето присъствие при тях ги разнообразява и радва. Изобщо не бихме искали конкретно да молим за каквото и да било. Нека всеки, който иска да ни помогне да направи това според неговите чувства, разбирания и възможности.

Мария  Тонева

Източник: jenatadnes.com/
Снимки: Зоя Паприкова – Крутилин @ Личен архив

Tози сайт използва "Бисквитки". Научи повече Приемам

Моля, запознайте се с нашите Общи условия и Политика за поверителност