Понякога, за да продължиш напред, трябва да се освободиш от всичко старо…

Разрушение” (Demolition) - последният филм на режисьора Жан-Марк Вале (Кафе де флоре), е филм за търсенето на смисъл след голяма житейска загуба.

Джейк Джиленхол, със застиналото си лице, е отличен избор за актьор, който да представи ролята на несъкрушен от смъртта на съпругата си млад преуспяващ мъж. За да достигне до някакъв смисъл в живота си след нелепия инцидент с автомобил, при който загива съпругата му, главния герой решава да започне да разглобява всичко до съставните му части, да троши мебели и дори да помете “великолепната” си лъскава къща с булдозер. Може би приема напълно буквално думите на своя тъст, че “ако искаш да поправиш нещо, трябва да го разрушиш и построиш наново”.

Поведението му, вместо насочено към вглеждане  в себе си и изваждане наяве на чувствата, които има нужда да преживее, се фокусира върху материалния свят. А всеки предмет, стая или място, което му напомня за съпругата му, бива строшено с огромен чук, смачкано и потъпкано. Като че така очаква да потисне и свие на топче хартия болката си и да я изхвърли зад себе си. Болката обаче не може да има такива малки размери, нито да бъде потискана прекалено дълго - тя изпитва необходимост да потече във вените ти, да тупти с ритъма на сърцето ти, така че да го усетиш как се свива, и едва когато те е завладяла целия и й се отдадеш напълно, да я преживееш и прогониш. Защото най-големият й враг е пълното й осъзнаване.

Филмът ни представя отегчен банкер, който губи жена си в автомобилна катастрофа. Но дори смъртта й не може да го разтърси достатъчно и той продължава да преминава като ходещ насън през живота - към работата, която не харесва и към къщата си, която мрази с цялата й лъскава фасада. След като една вендинг машина не му пуска пакетче с бонбони, той започва да пише писма на фирмата за обслужване. Жената, която трябва да му отговори професионално, намира писмата му за привлекателни и интересни и започва да му отговаря на “ти”. Ролята на Джиленхол показва човек, неспособен да плаче за починалата си съпруга, който се опитва да изпита емоция и да изрази страданието си, и дори сам поставя под съмнение любовта си към нея. Вместо сърцераздирателна драма обаче, фокусът е върху характера на човек, който попада в семейство, в което има отчаяна нужда да бъде.

Героят на Джейк - Дейвис, вижда около себе си скърбящи хора, които преминават като на забързан кадър в ежедневието му. Той дори насила се опитва да имитира сълзи, за да не изглежда в очите на хората като емоционален инвалид. Дейвис прави напълно нелогични неща за някой, който толкова скоро е изгубил най-близката си душа - връща се на работа, потапя се в удоволствието от това да откриеш нова забавна песен, вглъбява се все повече в намерението си да разрушава.

Инструментите, които постоянно носи със себе си, символизират неумението му да открие средствата в себе си, за да пробие дупка в твърдата си черупка и да си позволи да страда. Карън (Наоми Уотс) също има проблеми - не знае как да се справи с подрастващия си син, нарушава професионалната етика и започва да си пише писма с клиент, преследва го във влака и го допуска в дома си, но на безопасно разстояние, за да не разочарова себе си от необмислени романси. И двамата имат едно и също особено чувство за хумор, което се проявява в най-неподходящите моменти, и двамата са до цинизъм искрени, имат нужда от осмисляне на себе си с вглеждане в другия и осъзнаване на собствените си същности.

Изправят се заедно срещу страховете и поемат заветната крачка към това да приемат какво имат или са имали и как да го задържат до себе си - той има красивите спомени със съпругата си, тя има едно проблемно дете, което пък се нуждае от подкрепата на своята майка, за да стигне до себеоткриването.

Филмът представя едно своеобразно “разпадане” на главния герой на парчета, разкъсването му, стигането до дъното и след това израстването му отново - с помощта на емпатията на новата жена в живота му, опитите на тъста му да го разбере и подкрепи и музиката на бунтара тинейджър. Не блести със запомнящи се фрази или уникална актьорска игра. По-скоро разкрива начин да извървиш един труден път на осъзнаване и приемане, за да превъзмогнеш непоносимото и да продължиш напред. Иначе животът би бил само инерция.

Докато пред теб не се изправи стена.