У нас често се повтаря една лъжа: че българинът бил с робска психология ♥ Иван ХАДЖИЙСКИ

(1907 ~ 1944)

Историческите корени на нашите демократически традиции (откъс)

…Най-пълно борчески демократично възпитание занаятчиите и селяните добиха в освободителните борби. Революционните комитети бяха организувани не на началата на водачеството, а на равенството. Въпросите на революцията се решаваха по вишегласие. Решенията на първото народно събрание в Оборище се взеха с дигане на мазолестите ръце на депутатите – селяни занаятчии. Селяните и занаятчиите бяха господари на своята партия, защото те бяха самата тази партия. Естествено беше те да бъдат утрешните господари и на освободената от тях България, защото българският народ в мнозинството си се състоеше от тях.

Каква бе идеологията на водачите на революционно-освободителната партия? Тези водачи до един бяха демократи. Някои дори се намираха под влиянието на социалистическите и народническите идеи на XIX век. И затова те с такова недоверие се отнасяха към освободителната помощ на царска Русия. И Каравелов, и Левски, и Ботев, и Захари Стоянов се чудеха как може българският народ да чака освобождение от една държава, която държи в робство своя собствен народ!

Левски, който беше най-самобитният българин и с това най-добре изразяваше тежненията на народа, беше за демократическа република. За тази държавна форма той води борба, като искаше тя да бъде вписана в устава на освободителната партия.

Оттам омразата на тия водители против чорбаджиите и духовенството, които „държеха ключовете на народния хомот“. Няма документ на централния комитет, в който да не се среща изразът „турските изедници и българските чорбаджии“, „рязани и кръстени читаци“.

Творчеството на Каравелова беше насочено не толкова срещу турците, колкото срещу чорбаджиите и фанариотите.

Стигна се дотам, че дори в „Словесността“ на Добри Войников, която беше учебник в училищата, да има специални уроци против чорбаджиите.

Такива бяха политическите идеи на нашето Възраждане, на нашето освободително движение. Нашето освобождение беше борба за политическа и стопанска демокрация.

Преди да минем на въпроса защо днес някои хвърлят кал върху върховната проява на това величаво минало на нашия народ, нека разгледаме още няколко обществени предпоставки за появата на нашата политическа демокрация.

У нас често се повтаря една лъжа: че българинът бил с робска психология и че тази психология имала извора си в петвековното турско робство. Не е вярно нито първото, нито второто.

Нашият народ има едно рядко политическо съзнание. Малко са народите, които така остро чувствуват ограниченията на своята свобода. Малко са народите, които са дали толкова жертви за извоюване на свободата си. И ако някога този народ спира и изчаква събитията, това се дължи на неговото забягване напред.

Не е вярно също, че турското робство е създало някаква си мнима робска психология в нашия народ. Напротив, турското робство, което пресече феодалното кристализуване на старата българска държава, създаде условия за по-лесно премахване на всяко феодално самодържие и съсловност и даде предпоставките за демократичния курс на нашата история.

Господствуващият турски слой поради свята верска нетърпимост не можа да пусне масови пипала чрез сродяване сред нашия народ. Той беше чужд на народа по вяра, език и бит. Той не само че не можеше да използува връзките и средствата на религията, езика и бита, за да си създаде авторитет и респект на подчинение, което биха могли да направят в течение на вековете старите ни боляри. Нещо повече, турците винаги подчертаваха своето положение на победители и с това дразнеха националното чувство на народа. По селата малките турчета чрез замерване на българите с камъни се учеха да не се боят от тях и да култивират в себе си психология на господари.

Турската аристокрация не можа да създаде духа на съсловност, с който да държи в духовно покорство народа, както ставаше в западните феодални държави. В Турция почти нямаше закрепостяване, а халтавата турска администрация не можа да създаде правов ред, който със своите нишки да обхване и последния българин, и със средствата на образованието, възпитанието, религията, наказанията да го всели в съзнанието му, както ставаше в чужбина. Напротив, нашият народ в по-голямата си част се управляваше автономно, по своите обичаи.

Най-сетне борбите за национална независимост създадоха два огромни и решителни факта: демократизуване на образованието и борческо демократическо възпитание на народа.

Че политическата ни демокрация е така тясно свързана с нашата освободителна борба, личи и от следния факт: Когато у нас се направиха първите опити за ликвидиране на политическата демокрация, намериха се общественици и професори, които обявиха националнореволюционното ни движение и неговия върховен израз – Априлското въстание – едва ли не пагубни за България.

Тук трябва да се припомни старата истина: Един народ, който сам не е извоювал свободата си, който не е свързан с нея посредством своите жертви, който не е формирал себе си и своето обществено съзнание в борбата за свобода, той не знае да я цени, той не може да я пази.

Без нашето вътрешно освободително движение ние щяхме да станем задунайска губерния. Без това движение не беше възможно поражението на консерваторите в Учредителното ни събрание. Без това движение не беше възможен бързият културен развой на България. Без това движение нашият селянин щеше да има политическото съзнание на един румънски селянин.

Демокрацията е вселена в съзнанието на нашия народ, защото тя беше условие за неговото обособяване като нация за неговото освобождение и обществено развитие. Тя е необходимо условие и за бъдещото му развитие.

И ние трябва да ценим тази демокрация и нейното законодателно въплъщение – Търновската конституция, – за да бъдем верни на духа на нашия народ и на жертвите, които този народ е дал за своята национална и политическа свобода.

От: „Оптимистична теория за нашия народ“, Иван Хаджийски, изд. „Отечество“, 1997 г.
Снимка: Иван Хаджийски (1907-1944), troyan-museum.com