Търсенето на любов е най-фундаменталната потребност на човешкото същество ~ д-р Менис ЮСРИ

„Мозъкът изгражда своя собствена реалност.“

Още преди да се родим и като съвсем малки деца нашият опит със света и с родителите ни е оформил по начини, за които дори не подозираме. В началото мозъкът ни не е бил достатъчно развит, за да разбере преживяванията ни, и затова те са останали в нашето подсъзнание. Днес, като възрастни, някои от реакциите ни в различни ситуации са продиктувани от миналото. Те са се превърнали в автоматични защитни рефлекси, които понякога ни пречат да постигнем онова, което желаем.

В „Отвъд скритите спомени“ д-р Менис Юсри разкрива мощните, невидими вълни на влияние, които определят нашите действия, обвързват ни с миналото и ни зактовят в настоящето.

Първите взаимоотношения, които имаме, са с родителите ни и най-вече с майка ни, и тази връзка формира модела на отношенията ни през целия живот. Майката е портал към живота. Още преди да се родим, ние възприемаме нейния свят и емоции. От първия миг, в който майката види детето си, тя определя неговия начин на живот. Това ранно обвързване между майка и дете освобождава съзнателната и несъзнателната памет на майката и дълбините на вътрешния й свят. По този начин тя формира структурата на социалния мозък на своето дете. Чрез привързаността си и общуването бащата също разкрива несъзнателните си вярвания и ценности и по този начин допринася за създаването на реалността на детето.

Ние не живеем в изолация. Животът ни и опитът ни се развиват при общуването ни със света и с другите хора. По този начин пребиваваме в сложна мрежа от социални отношения от момента на раждането до смъртта си. 70 % от мозъка ни се изгражда след нашето раждане чрез общуването и необходимостта да се справяме с променящата се среда.

Мозъкът се намира в постоянно взаимодействие с всичко друго, но не и със самия себе си. Всъщност той е единствената част от човешкото тяло, която няма никаква чувствителност. Колкото и странно да изглежда, той долавя нашите усещания и чувства, но не чувства каквото и да било. Функцията му е да напомня на тялото къде да усеща болка и удоволствие. В него се появяват нашите мисли.

МОЗЪКЪТ ИЗГРАЖДА СВОЯ СОБСТВЕНА РЕАЛНОСТ

Мозъкът конструира всяко преживяване, резултатът от което наричаме реалност. Реалността е картина, която си изграждаме за света, за да можем да се ориентираме в него. Мозъкът създава модел на реалността и колкото повече я опознаваме, толкова по-силно е усещането ни за оцеляване и безопасност. Всички наши преживявания се формират и обработват в мозъка, за да ни помогнат да намерим най-добрия начин за оцеляване. Например всяко семейно неразбирателство или затруднение може да окаже огромно влияние върху начина, по който реагираме по-късно в живота и във връзките си. Реакциите, които съхранява мозъкът, могат да просъществуват през целия ни живот. Мозъкът е границата между външния свят и нас самите.

Един от начините, който използваме, за да оцелеем в болезнени моменти или спомени, е процес, наречен дисоциация или разграничаване, който ни помага да отклоним съзнанието си от травматично събитие като автомобилна катастрофа, военна трагедия, травма от детството като пренебрегване, емоционално или сексуално насилие. В подобни моменти кръвта не достига до хипокампуса и затова той не се включва, не регистрира спомена и ние действаме така, сякаш нищо не се е случило, за да се защитим от шока или емоциите, свързани с него. Дисоциацията е незавършен процес на съзнателно отработване и затова събитието остава завинаги на подсъзнателно ниво. Човек просто се затваря в себе си, за да избяга от тревожното преживяване, от което няма физическо спасение.

Дете в опасна ситуация няма интелектуалната способност на възрастния да се справи с преживяването. Макар че детето не би успяло да оцелее в този болезнен момент без защитна реакция, подобни реакции, за съжаление, се превръщат в скрита памет, която започваме да използваме по-късно, а тя от своя страна подхранва това, което научаваме. Ние не знаем кога създаваме полезни или вредни спомени.

Стресиращите ситуации като липсата на любов или грижи, болката, тормозът, ранното отхвърляне от страна на родителите, критиката или пренебрегването въздействат много силно върху децата и страхът е единствената защита, с която те разполагат, за да преживеят това състояние. Ние не осъзнаваме обработването на болезненото събитие, тъй като цялото внимание на мозъка е насочено към оцеляването и защитата от опасността. Детето не е способно да осмисли болезненото преживяване или да определи защо е третирано по този начин, особено ако лошото отношение идва от хората, които са най-важни за него. Така то остава с непоносима болка от този опит за цял живот.

Изследователи от Калифорнийския университет показаха с ядреномагнитен резонанс, че картината при изпитването на болка от отхвърляне прилича на картината, наблюдавана при физическа болка.

Ранното отделяне от основния човек, полагащ грижи за детето – обикновено майката – също е болезнено преживяване. Привързването към майката символизира оцеляването и съответно раздялата може да предизвика болка у детето.

Нашият мозък функционира във връзка с другите хора и ние не можем да съществуваме сами. Той е структуриран да се свързва и да общува с другите. Раздялата може да бъде изключително болезнена. Връзката с някой ценен за нас човек е толкова важна за формирането на психиката ни, че повлиява социалното и емоционалното ни развитие. Структурата и функционирането на мозъка и развитието на нервната система се определят, формират и променят от преживяванията, които са основно социални по своята същност.

За дете, което е било тормозено от родител, тази ситуация би била изключително трудна и сложна за разбиране. То иска и очаква родителят да бъде източник на утеха и любов, а вместо това получава емоционален и физически тормоз. Такива деца могат да се адаптират в тази трудна ситуация по такъв начин, че едновременно да обичат и да мразят насилника. Това може да бъде прехвърлено и в личните им взаимоотношения като възрастни.

Важно е да се посочи, че децата не разбират какво е любовта, но я чувстват в душата си и страдат от липсата й заради начина, по който реагират родителите им. Това всъщност е сърцевината на болката, която мнозина от нас срещат в живота си и последиците са огромни, продължаващи до дълбока старост. Ще отида по-далеч и ще кажа, че изоставянето засяга също така нашите деца и внуци, както и всичките ни връзки в живота, тъй като те също са изложени на болката, таяща се в скритите ни спомени.

Всяко дете иска да получава любов и близост от родителите си и всякакви смущения в това отношение рязко засягат целия му живот. Внезапното лишаване от любов въздейства върху мозъка на детето. Детето се е намирало в състояние на безусловна любов преди раждането си, когато майка му е осигурявала всичко и когато по-късно е налице промяна и то престава да получава тази обич, това има унищожителен ефект върху него. Самите родители също може да не са получили цялата любов и грижи, които са им били необходими. Възможно е и някакви други обстоятелства да са им попречили да осигурят обич на детето си. Човек не може да даде нещо, което не притежава.

Всеки път, когато споменавам ранни болезнени преживявания, говоря всъщност за лишаване от любов. Ранните болезнени преживявания се превръщат в основата, от която произлизат всички други преживявания. Те постоянно напомнят за себе си, а разрешаването им изиква усилия. Това са всички преживявания, които не сме разбрали и които пораждат толкова много страх, че по-късно са в състояние да повлияят върху всичко в живота ни. Това важи с особена сила, ако майката не е стимулирала детето и не му е осигурила чувство за сигурност, давайки му по този начин възможност да се справя с непрекъснато променящата се среда.

Реакцията на оцеляване спрямо болката се основава на страха. Тя не се разбира интелектуално и не може да бъде запомнена като истински спомен. Този спомен за изпитан страх може да бъде задействан лесно чрез стимули от средата. Просто телефонно обаждане, което се оказва грешка, или човек, който няма време да говори с нас, може да предизвика деприсия, тъй като съществува постоянно чувство на страх от отхвърляне – „никой не се интересува от мен“. Това изпитване на страх е предупредителен сигнал, че системата е застрашена от болка.

Понякога, когато изпитваме тревога и се плашим без причина, това е проява на страха, който ни защитава. Страхът е свързан със скрития спомен за болка и е предпазно средство. Тази реакция може да ни накара да възприемем различни техники, за да избегнем нараняването. Такива могат да бъдат съпротивата, компромисът, агресията и дори нападението, съобразяването, сдържането, прекалено многото говорене или пълното мълчание. Ние възприемаме подобни стратегии като опит да преодолеем страховете си. За съжаление, подобни подходи само засилват страховете ни и в крайна сметка постигаме обратното. Животът се превръща в постоянна битка за бягство от страха, по време на която създаваме повече и по-големи страхове. Колкото повече бягаме, толкова по-силен е страхът. Ако се борим с него, той набира мощ.

С годините мозъкът се превръща в майстор на адаптирането към изискванията на средата, като разработва онова, което наричам „Защитник“. Типове поведение като необщителност, мълчаливост, стеснителност, депресия, гняв, опасно или агресивно държание са реакциите на Защитника към болката и страха от липсата на обич. Това може да се случи и по всяко време в зрелия ни живот, когато чувстваме, че можем да бъдем отхвърлени. Възможно е също мозъкът да се „парализира“ поради нежеланието отново да изпита болка. Понякога се страхуваме от това какво ще ни сторят хората. Във връзките ни дълбоките, погребани чувства от минали отхвърляния могат да ни накарат несъзнателно да живеем в страх, че партньорът ще ни напусне и ще останем сами. Затова използваме защитно поведение, което е пълно с противоречия. Например казваме „да“ и се усмихваме, но всъщност искаме да кажем „не“, усмихваме се, докато слушаме критики или ни поднасят лоши новини; съгласяваме се да свършим нещо за някого, докато вътрешно изобщо не искаме да го правим; ядосваме се, ставаме агресивни, започваме да лъжем.

Всички тези неуспешни опити са всъщност механизми за оцеляване, създадени да ни защитят от страха, докато самият страх е създаден, когато сме били деца, за да ни защити от болката.

Източник: д-р Менис Юсри: „Отвъд скритите спомени“, издателство Бард
Снимки: inspire-magazine.ro

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK