Какво означава да обичаш? Намерили сме безброй красиви определения за любовта, обясняваме я чрез психологията, сложили сме я във философски рамки, дори сме измислили математически формули, които да я дефинират. Но въпреки това, на всички ни е ясно, че любовта си остава мистерия – вероятно най-голямата мистерия в човешкия опит.
Да се научим да посрещаме тази мистерия в цялата й реалност, да сме там, когато се появи с абсолютната яснота на намерението, което имаме, е всъщност танцът на живота.
Легендарният виетнамски дзен-будист монах, учител и активист за мир Тик Нат Хан изследва в произведението си „Как да обичаш“, най-красивият потенциал на човешкото същество – умението да даваш и да получаваш любов.
Ако изсипете шепа пясък в чаша вода, водата става негодна за пиене. Но ако я изсипете в река, хората ще продължат да могат да използват водата й за готвене, миене и пиене. Реката е огромна, както и възможността й да поема, приема и преобразува. Когато сърцата ни са малки, или когато разбирането и съчувствието ни са ограничени, ние страдаме. Не можем да приемаме другите и да толерираме недостатъците им и започваме да настояваме да се променят. Но когато сърцата ни се разширят, същите тези неща не ни карат да страдаме повече. Имаме достатъчно разбиране и съчувствие и можем за приемем другите. Приемаме ги такива, каквито са, едва след което те вече имат шанс да се развиват.
Когато изграждаме и подхранваме собственото си щастие, ние изграждаме способността си да обичаме. Ето защо да обичаш, означава да изучиш изкуството първо сам да се грижиш за собственото щастие.
Най-големият подарък, който можеш да направиш на друг човек, е да проявяваш разбиране към страданията му. Разбирането е другото име на любовта. Ако не можеш да разбираш, не можеш да обичаш.
Ако родителите ни не се обичат и не се разбират един друг, не можем да знаем как изглежда любовта. Най-ценното наследство, което родители могат да оставят на децата си е тяхното собствено щастие. Родителите ни може да са в състояние да ни оставят пари, къщи, земи, но въпреки това да не са щастливи хора. Да имате щастливи родители, означава да получите най-богатото наследство от всички.
Много често се влюбваме, не защото наистина обичаме и разбираме другия човек, а за да се разсеем от собственото си страдание. Когато се научим да обичаме и разбираме себе си, когато имаме истинско съчувствие към себе си, тогава можем истински да обичаме и разберем друг човек.
Понякога чувстваме празнота; усещаме вакуум, голяма липса на нещо неопределено. Не знаем причината, твърде неясно е, но чувството, че си празен отвътре е много силно. Очакваме и се надяваме на нещо по-добро, за да се чувстваме по-малко самотни, по-малко празни. Желанието да разберем себе си и да разберем живота е голяма жажда. Голяма е и жаждата да обичаме и да бъдем обичани. Готови сме да обичаме и да сме обичани. Това е съвсем естествено. Но понеже се чувстваме празни, се опитваме да намерим обект за нашата любов. Понякога изобщо не сме имали време да разберем себе си, но вече сме открили обект за любовта си. И когато разберем, че всичките ни надежди и очаквания, разбира се, не могат да бъдат осъществени от този човек, продължаваме да се чувстваме празни. Искаме да открием нещо, но нямаме идея какво търсим. Във всеки има непрекъснато желание и очаквания; дълбоко в себе си, продължава да очаква нещо по-добро да се случи. Точно за това и проверявате имейлите си по сто пъти на ден.
Есенцията на любовната нежност е да си способен да предложиш щастие. Да си слънчевата светлина за другия човек. Не можеш да предложиш щастие, ако го нямаш. Така че изгради си дом вътре в теб, като приемеш себе си и се научиш да обичаш и лекуваш душата си. Научи се да прилагаш осъзнатостта по такъв начин, че да си способен да създаваш моменти на щастие и радост за свое собствено удовлетворение. Тогава ще имаш какво да предложиш на другия човек.
Ако имаш достатъчно разбиране и любов, тогава всеки момент – независимо дали правите закуска, шофирате, поливате градината или вършите, което и да било от ежедневните си задължения, всеки момент ще е момент на радост.
В една дълбока връзка, не съществува граница между теб и другия човек. Ти си нея и тя е теб. Твоите страдания са и нейни страдания. Твоето разбиране за собственото ти страдание помага на любимия ти да страда по-малко. Страданието и щастието престават да бъдат индивидуални. Каквото се случи с обичания от теб, се случва и на теб. Каквото се случи на теб се случва и на обичания от теб човек.
В истинската любов няма повече разделение и разграничение. Неговото щастие е твоето щастие. Твоето страдание е негово страдание. Не можеш да кажеш „Това си е твой проблем!“
Когато обичаш някого, трябва да имаш и доверие и самоувереност. Любов без доверие все още не е любов. Разбира се, първо трябва да имаш доверие, уважение и увереност по отношение на себе си. Да вярваш, че си добър и състрадателен по природа. Ти си част от вселената; сътворен си от звезден прах. Когато погледнеш към любимия си, виждаш, че той също е сътворен от звезди и носи вечността в себе си. Когато гледаме на нещата по този начин, ние естествено чувстваме почит. Истинска любов не може да съществува без доверие и уважение към себе си и другия човек.
Да обичаш, без да знаеш как, ранява човека, който обичаш. За да знаеш как да обичаш някой, трябва да го разбираш. За да разбереш, трябва да слушаш.
Когато обичаш някой, трябва да си в състояние да му носиш облекчение, да му помагаш да страда по-малко. Това е изкуство. Ако не разбираш корените на страданието му, не можеш да помогнеш, също както докторът не може да излекува болестта, ако не е запознат с нея. Налага се да разбереш какво причинява страданието на любимия ти, за да си в състояние да му донесеш облекчение.
Колкото повече разбираш, толкова повече обичаш; колкото повече обичаш, толкова повече разбираш. Това са двете страни на една реалност. Смисълът на любовта и смисълът на разбирането е един и същ.
Често казваме „Обичам те“, като се фокусираме върху идеята за съществуването на чувството, а не върху качеството на любовта, която предлагаме. Това е защото сме в обсебени от идеята за „себе си“. Мислим си, че имаме това „себе си“. Но няма такова нещо като индивидуално, отделено „себе си“. Цветето е съставено от елементи, които не са цвете, като хлорофил, слънчева светлина и вода. Ако отделим всички елементи, които не са цвете от цветето, няма да има цвете. Цветето не може да е само по „себе си“. Хората също са такива. Не можем да съществуваме сами по „себе си“. Съставени сме от елементи, които не сме ние, като Земята, слънцето, родителите ни, предците ни. В една връзка, ако успееш да видиш смисъла на това, можеш да видиш чуждите страдания като твои страдания и чуждото щастието като твое щастие. Когато живееш с това виждане, започваш да говориш и да действаш по различен начин. А това само по себе си може да облекчи толкова много страдание.
Снимка: thichnhathanhfoundation.org