Какво означава да имаш успех в живота ~ Хал ЪРБЪН

Никога не сме прекалено млади, нито прекалено възрастни, за да научим най-великите уроци на живота...

Хал Ърбън е специализирал в Университета Станфорд по психология на поведението в кризисни моменти. Първата му книга „20 златни правила” бе отличена в категорията „мотивационно четиво на годината” от класацията в „Райтърс Дайджест” и се превърна в международен бестселър.

Големият философ Томас Карлайл пише: „Нека всеки от нас стане всичко онова, което е сътворен да бъде.” Едва ли има по-добра дефиниция за успеха. Животът ежедневно ни предизвиква да развием в пълна мяра своите способности. И сме преуспяващи хора тогава, когато се стремим да разгърнем в най-висока степен своите заложби – когато даваме най-доброто, което притежаваме.

„Успехът е в правенето, а не в получаването”. Настоятелно искам да ви обърна внимание върху този момент. Животът не винаги изисква от нас непременно да стигнем върха. Но пък е необходимо да даваме най-доброто от себе си на всяко ниво от своето съществуване. Ето какво правят хората, които се радват на успех в живота, в някои от най-значимите житейски области:

Успелите хора приемат живота такъв, какъвто е, с всичките му трудности и предизвикателства. Те по-скоро се адаптират към него, а не се оплакват от различните му несгоди. Поемат отговорност за собствения си живот, вместо да отправят обвинения и да си търсят извинения. Те казват „ДА!” на живота, въпреки неговите негативни елементи и аспекти, като се стараят да извличат възможно най-много радост и удовлетворение от него, независимо от обстоятелствата и хода на събитията.

Успелите хора развиват и поддържат в себе си позитивно отношение към живота. Те търсят доброто в другите и в света – и обикновено изглежда го намират. Възприемат живота като низ от възможности, които никога не се колебаят да изследват.

Успелите хора градят добри междуличностни връзки. Те са чувствителни спрямо потребностите и чувствата на другите. Проявяват зачитане и уважение към околните. Съумяват да събудят най-доброто в хората, с които общуват.

Успелите хора имат усет за посока и цел – те знаят накъде вървят. Поставят си цели, постигат ги, после си поставят нови. Приемат и се радват на предизвикателствата в живота.

Успелите хора изпитват силно желание да придобиват нови познания: за живота, за света, за другите и за самите себе си. За тях учението е радост, а не задължение. Постоянно обогатяват живота си, като учат и се самоусъвършенстват. Те винаги откриват нови и нови неща и неизменно се развиват.

Успелите хора са ориентирани към действието. Работата им спори, защото не се боят от усилен труд и не пилеят времето си. Подхождат към работата си градивно. Не стават жертва на рутина и скука, защото непрекъснато се стремят да трупат нов опит.

Успелите хора поддържат високи принципи на личното си поведение. Знаят, че почтеността е една от основните черти на характера на добрия човек. Те са неизменно искрени и почтени както в личния, така и в обществения си живот.

Успелите хора разбират разликата между понятията „съществувам” и „живея” и винаги избират да живеят. Те получават възможно най-голямо удовлетворение от живота, защото и влагат в него възможно най-много от себе си. Жънат, каквото са посели. И се радват в пълна мяра на живота.

 „Животът е низ от проблеми. Въпросът е какъв подход ще изберем спрямо тях – да хленчим или да ги решаваме.” - Морган Скот Пек

Животът не винаги е такъв, какъвто би ни се искало. Ако зависеше от нас, той щеше да бъде много по-лек, на всяка цена по-справедлив и далеч по-забавен. Нямаше да има болка и страдания, нямаше да ни се налага да работим, още по-малко пък да умираме. Щяхме непрекъснато да бъдем щастливи. За жалост, не зависи от нас. Вместо това ни се налага да се сблъскваме с реалността. Тя обаче е велик учител. Помага ни да усвоим – макар понякога бавно и мъчително – някои от най-ценните уроци на живота. Ето един от тях: Светът няма да се посвети на нас, за да ни направи щастливи.

Независимо дали ни харесва или не, това е една от най-великите истини за живота – един от нашите първи и най-ценни уроци, които ни дава реалността. Хилядолетия наред философите спорят защо именно животът е такъв, какъвто е. Нас обаче ни интересува далеч по-практичният въпрос какъв е животът. Защото, ако не разбираме и не приемаме живота такъв, какъвто е, вечно ще жадуваме за нещо друго, което естествено никога няма да получим. И ще продължаваме да се оплакваме и да хленчим за това какъв би трябвало да бъде – но не е и никога няма да бъде – животът. Това е един от най-ценните уроци на реалността, защото разберем ли веднъж, че светът няма да се посвети на нашето щастие, ще започнем да поемаме отговорност за самите себе си.

За съжаление, животът не винаги е справедлив. Това вероятно е най-болезнената истина, която ни се налага да научим – същевременно тя е и най-трудна за приемане. Но лоши неща действително сполетяват добри хора – понякога нас самите, понякога други хора. И твърде често това съвършено незаслужено. От друга страна виждаме добри неща да сполетяват лоши хора – също напълно незаслужено. Но както е казано в Библията, слънцето огрява еднакво и добрия, и лошия; излива светлината си и върху праведния, и върху грешния. Но няма нищо странно в това, че понякога възкликваме: „Не е справедливо.” На моменти е наистина трудно да открием смисъл в онова, което става по света.

В никакъв случай не искам да кажа, че когато някой бива сполетян от трагедия, трябва да отминем равнодушно по пътя си с думите: „Ами така е то в живота.” Никое човешко същество няма право да постъпва така. От друга страна е безсмислено да се надяваме мъката и злощастията да изчезнат по вълшебен начин от живота на хората. Единственото, което можем да направим, е да се научим да ги посрещаме и преодоляваме по-ефективно. Както казва моят приятел Тим Ханзъл в своята прекрасна книга „Трябва да продължиш да танцуваш”:

„Мъката и болката са неизбежни. Да позволиш на нещастието да те сломи е твой избор.” Можем да преодолеем чувството за смазващо нещастие, развивайки в себе си градивни начини да посрещаме и да се справяме с отредените ни от живота мъчителни изпитания. За целта е необходимо да вземем съзнателното и твърдо решение, че няма да позволяваме на злощастията да ни унищожат; че ще ги приемаме като неделима част от реалността на живота; и дори че ще се възползваме от тях, за да се развиваме и израстваме като личности.

Бенджамин Франклин  пише: „Нещата, които ни нараняват, същевременно и ни учат.” Вероятно поради това често се казва, че някои от най-болезнените уроци на живота са и най-ценни. Най- важното, което бихме могли да направим, когато страдаме – било физически, било емоционално – е да осмислим по някакъв начин страданието си. Болката действително би могла да ни научи на нещо, стига да сме готови да се учим от нея. В случай че го направим, ще излезем от житейското си изпитание по-мъдри и по-силни.

Истинският успех в живота до голяма степен зависи от това как се справяме с ударите на съдбата: дали бягаме от тях и затъваме в отчаяние, или им се опълчваме смело; дали им позволяваме да ни пречупят, или се учим от тях, за да станем по-силни; дали се предаваме и загиваме, или се борим и побеждаваме.

Живеем в един несъвършен свят, населен с несъвършени човешки същества, като нас самите. Никой не може да ни гарантира, че в живота ще ни бъдат спестени болките и разочарованията. Нито да ни обещае, че ще живеем в безопасност и ще имаме пълен контрол над онова, което ни се случва. Но в тази наша участ не сме сами. Всяко живо човешко същество е подвластно на същата „предопределеност”. Всеки човек на този свят се сблъсква с несправедливостта на живота и страда от съпътстващите я болка и загуба. Въпросът е не дали, а как изживява подобни изпитания на съдбата. Хората, които успяват в живота, не си затварят очите пред неговата несправедливост. Те се научават да я приемат като неделима негова част и да я преодоляват по-градивно.

Може би поради тази причина толкова много хора изписват на видно място в домовете и офисите си прочутата „Молитва за душевен мир” на Райнхолд Нибур :

„Господи, дай ми душевната сила да приемам нещата, които не мога да променя, куража да променям онези, които мога, и мъдростта да правя разлика между тях.”

Какви хора ще станем, зависи не от условията на живот, а от решенията, които взимаме. Има хора, които се оставят да бъдат моделирани и направлявани от външните обстоятелства. Те се чувстват на върха, когато нещата се развиват добре и се сриват при неуспех. Този тип хора изглежда изцяло поверяват направляването на живота си на звездите, капризите на случая, знаците в чашката кафе, боговете, ветровете на съдбата и какви ли не други външни сили, които смятат за тайнствени и неподлежащи на контрол от тяхна страна. Тези хора очевидно не разбират, че пред лицето на злощастните обстоятелства ние имаме възможност за избор и трябва да вземем решение: дали да се предадем и да им позволим да ни сломят, или да им се опълчим.

Но опълчването срещу някои от жестоките реалности на живота изисква кураж. Според Уинстън Чърчил  куражът е основата на личността. Той пише: „Куражът е на първо място сред човешките качества, защото именно той гарантира наличието на всички останали.” Но Чърчил има предвид не само героичните постъпки на великите личности при извънредни обстоятелства, а куража, проявявай в ежедневния живот. Никой не се ражда „програмиран” за ежедневен кураж в живота, а и това качество не изисква някакви изключителни черти на личността. Ежедневният кураж е най-вече плод на съзнателно решение, взето в момент на отчаяние от живота, когато сме се вгледали в себе си и сме потърсили в собствения си характер онзи извор на душевни сили, които да ни помогнат да посрещаме и преодоляваме несгодите и нещастията. Именно това е решението, което се налага да вземем, ако искаме да бъдем завършени човешки същества.

Помолили големия теолог Пол Тилич да дискутира централната тема на своята основополагаща и забележителна книга „Куражът да бъдеш”, и по-специално смисъла и значението на ежедневния кураж. Тилич пояснил, че истинският кураж означава да кажеш „Да!” на живота, независимо от трудностите и болките, които са неделима част от човешкото съществуване. И подчертал, че се иска кураж, и то проявявай ежедневно, за да може човек в крайна сметка да открие нещо позитивно и значимо както в живота като цяло, така и в самия себе си. А когато сме в състояние да правим това – казва Тилич, – вече не само възприемаме живота в пълното му измерение, но и започваме да живеем по-пълноценно. „Да обичаш живота е момее би най-висшата форма на куража да бъдеш.”

Животът е тежък... и не винаги справедлив. Но това не означава, че животът не може да бъде добър, удовлетворителен и изпълнен с радост. Въпреки всичко съществуват хиляди причини да кажем „Да!” на живота.

Изображение: Andy Thomas ~ „Grand Old Gang”​​​​​​​
Снимка: citaty.net

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK