Любовните наркомани

„Любовта е като треска, която идва и си отива независимо от волята.“ ~ Стендал

Антроположката Хелън Фишер се опитва да ни помогне да разгадаем много от загадките на този свят. В книгата си „Анатомия на любовта“ тя се опитва да отговори на въпросите, свързани с любовта от гледна точка на науката, въпроси, които човекът милиони години след появата си продължава да си задава. Авторката е убедена, че колкото по-добре разберем своето човешко наследство, толкова по-голяма ще бъде властта ни над него и толкова по-силна нашата свободна воля.

(The Kiss, 1897, Edvard Munch)

ХИМИЯ НА ЛЮБОВТА

Вероятно хората са започнали да обсъждат привличането между половете преди повече от един милион години, докато лежели на бреговете на реките в Африка и гледали небето. Мислители от по-близко време са стигнали до проницателни разсъждения за тази треска, наречена любов.

Например У.Х.Одън оприличава сексуалния копнеж с „нетърпим невралгичен сърбеж“. Х.Л. Менкен го описва по различен начин: „Да си влюбен означава да си в състояние на анестезия по отношение на възприятията“. И двамата чувствали, че в мозъка стават някакви физически промени, и предугаждали, че това може би е изненадващо откритие за химията на любовта.

Силното емоционално смущение, което наричаме омайване или привличане, може да започне от една малка молекула, наречена фенилетиламин, или ФЕА. Известно като възбуждащ амин, ФЕА е вещество в мозъка, което предизвиква чувства на възбуда, въодушевление и еуфория.

През 70-те години неврологът Пол Маклийн установява, че мозъкът е разделен на три секции. В действителност той е доста по-сложно устроен, но като обща представа структурата, която дава Маклийн, е полезна и днес. Най-примитивната секция е разположена около надебеляването в горния край на гръбначния стълб. Тази област, която си е заслужила репутация на „мозък на влечуги“, управлява инстинктивните ни реакции, като агресивност, усещане за своя територия, спазване на ритуали и установената социална йерархичност. Ние вероятно използваме тази област на мозъка при ухажването, когато „инстинктивно“ се надуваме, перчим и флиртуваме.

Над и около тази област на мозъка се намира група от структури в средата на главата, известни като периферна система. Тези структури управляват основните емоции – страх, гняв, радост, тъга, отвращение, любов и омраза. Затова когато преливате от щастие, парализирани сте от уплаха, гняв, отвращение или униние, именно части от периферната ви система произвеждат електрически и химически смущения. Почти със сигурност точно тук е физическият произход на влюбването.

Над тази система е мозъчната кора – сива спираловидна гъбеста материя, която се намира точно под черепа. Кората направлява основни функции, като зрение, слух, говор, както и математическите и музикалните ви способности. И което е още по-важно, кората свързва емоциите с мислите ви. Именно тази част на мозъка мисли за „него“ или „нея“.

Тук ФЕА и вероятно други неврохимикали, като норепинефрин и допамин, могат да изиграят важна роля. Мозъкът и връзките между трите му основни части са изградени от неврони, или нервни клетки, които наброяват най-малко сто милиарда. Импулсите преминават през един неврон, прескачат през празнина – синапс – към следващата нервна клетка. Така те се движат по невронната магистрала на мозъка.

ФЕА се намира в края на някои нервни клетки и помага на импулса да преминава от един неврон в друг. Не по-малко важно е, че ФЕА е и естествен амфетамин, който възбужда мозъка. Психиатърът Майкъл Либовиц от психиатричният институт в щата Ню Йорк допуска, че чувстваме омайване, когато невроните от нашата емоционална сърцевина – периферната ни система – се насищат или активират от ФЕА и стимулират мозъка.

Нищо чудно, че влюбените могат да стоят будни цяла нощ, да разговарят и да се милват. Нищо чудно, че те стават толкова разсеяни, замаяни, общителни, изпълнени с оптимизъм и жизненост. По естествен път амфетамините се събират в емоционалните центрове на техния мозък и те придобиват високо „ускорение“.

(Separation, 1896, Edvard Munch)

ЛЮБОВНИТЕ НАРКОМАНИ

Либовиц и колегата му Доналд Клейн стигат до това заключение, докато лекуват пациенти, които те наричат болни от любов. Такива хора жадуват за взаимоотношения с другия пол. В прибързаността си те често избират неподходящ партньор. Скоро ги отблъскват и въодушевлението им се превръща в отчаяние – докато не подновят търсенията си.

С ръзвитието на този цикъл от нещастни любовни връзки, любовните наркомани преминават през състоянието на разбити сърца и отчайваща депресия до въодушевление при всяка неподходяща романтична лудост.

И двамата психиатри подозират, че хората, болни от любов, страдат от заплитане на романтичната си мозъчна мрежа и по-специално от недостиг на ФЕА. Затова в експерименталната си дейност те давали на любовните наркомани инхибитори МАО. Това са антидепресанти, блокиращи действието на специфичен ензим в мозъка – монаминова оксидаза или МАО, които разбиват ФЕА и други невропредаватели /норепинефрин, допамин и серотонин/. Така инхибиторите МАО фактически повишават равнището на ФЕА и на другите естествени амфетамини, които повишават степента на омайването.

За всеобща изненада, няколко седмици след приемането на МАО-инхибитори един мъж, който дотогава бил непрестанно болен от любов, започва да избира партньорките си по-внимателно и дори заживял спокойно и без приятелка. Очевидно той вече нямал потребност от стимуланта ФЕА, който получавал в резултат на вълнуващите, но пагубни любовни връзки. Преди това този пациент бил лекуван с години и сеансите му помогнали да разбере себе си. „Изглежда обаче - казва Либовиц, - че докато не му бе даден МАО-инхибитор, той безуспешно се опитваше да приложи наученото, тъй като му пречеше прекомерната емоционална реакция.“

Независимо от своите колеги психиатърът Хектор Сабели също сам стига до същото заключение за действието на ФЕА. В проучване на трийсет и трима души, които имали щастлива връзка и които съобщили на Сабели, че се чувстват превъзходно, той установил, че всички те имат високо равнище на ФЕА-метаболити в урината. Равнищата на ФЕА са ниски при мъж и жена, които се намират в развод – причината за това според него е, че съпрузите страдат от макар и малка депресия от раздялата.

Изглежда, че ФЕА оказва силно влияние не само върху хората, а и върху други същества. Когато ФЕА се инжектира на мишки, те скачат и пищят – израз на мише въодушевление, което на лабораторен жаргон се нарича „поведение пуканки“. Макаците, инжектирани с химикали, подобни на ФЕА, проявяват признаци на удоволствие, примляскват с устни, което е жест на ухажване, а гибоните се притискат към решетките на клетките си повече от 160 пъти в продължение на три часа, за да стигнат до състояние, което поддържа високо равнището на ФЕА.

Вероятно Одън и Менкен са описали най-проницателно романтичното привличане. Чувството на омайване може да бъде резултат от пренасищане с ФЕА и/или други естествени стимулатори, които насищат мозъка, преобразуват чувствата и променят действителността.

Но омайването е нещо повече от въодушевление. То е част от любовта, дълбока „мистериозна“ преданост към друго човешко същество. Нима това сложно усещане се дължи само на естествени стимулатори в мозъка?

Изобщо не е така. Фактически ФЕА не може да ни даде нищо повече от общо усещане за пробуждане, възбуда и приповдигнато настроение, както предполага Сабели. Той е измерил количеството ФЕА в урината на парашутисти преди и след скок. По време на падането равнището на ФЕА нараства. Двойка в развод също има повишено равнище на ФЕА по време на съдебните процедури. Тогава изглежда, че ФЕА не ни дава нищо повече от една доза въодушевление и повишена чувствителност – химическа възбуда, която придружава някои преживявания, включително и любовната омая.

(Kiss by the Window, 1892, Edvard Munch)

ВТОРАТА СТРЕЛА НА КУПИДОН – КУЛТУРАТА

Изследванията на Сабели и Либовиц върху химията на любовта предизвикаха много противоречиви оценки не само сред техните колеги, които също признават, че твърденията им са все още само хипотези, но и сред онези, които са въвлечени в стария спор за въздействието на природата и възпитанието на човека. Във вечния спор за това, доколко нашето поведение е обусловено генетично от природата и наследствеността и доколко то се оформя от преживяванията ни в детството, от културата и от придобитите знания.

Мозъкът и тялото произвеждат десетки (ако не и стотици) различни химически вещества, които влияят на поведението. Адреналинът например се отделя от надбъбречните жлези, когато човек е ядосан, уплашен или еуфоричен; той ускорява сърдечния ритъм, дишането и подготвя тялото за действие по няколко други начина. Но не адреналинът предизвиква гняв, страх или радост; той е стимулиран от обкръжаващата среда.

Например някой колега в службата се изказва язвително за вашата работа. Вие се обиждате – доста позната реакция. Тялото ви отделя адреналин. Чувствате го. После съзнанието ви, което културно обусловено, превръща тази естествена енергия в гняв, а не в страх или радост. И вие изстрелвате язвителна забележка срещу колегата си.

По същия начин културата играе важна роля в любовта. Още в детството си вие започвате да харесвате и да се отвращавате от някои миризми, които ви обкръжават. Научавате се да реагирате на някои видове хумор. Свиквате със спокойствието или истерията във вашия дом. И с придобиването на опит започвате да оформяте любовната си карта. После, след юношеството, отивате в колеж или някъде другаде. Тези, както и много други културни събития определят кого, кога и къде да обичате. След като откриете специалната личност обаче, вероятно ФЕА и/или други естествени неврохимикали в мозъка ви определят как се чувствате, когато обичате. Както обикновено, културата и биологията вървят ръка за ръка.

Изглежда обаче, че тези преживявания са различни при всяка отделна личност. Някои хора, които твърдят, че никога не са изпитвали романтична любов, страдат от хипохипофизъм – рядка болест, при която хипофизната жлеза не действа пълноценно в детството и предизвиква хормонални проблеми, както и любовна „слепота“. Такива мъже и жени водят нормален живот; някои от тях се женят само за да не са сами; но възторгът и сърдечната болка са митология за тях.

Психоложката Дороти Тенов открива различия и всред осемстотинте американци, които анкетира по въпросите на любовта през 60-те и през 70-те години. Неколцина мъже и жени твърдели, че никога не са изпитвали любовна омая, докато други често се влюбвали. Но огромното мнозинство от двата пола били изпитали екстаза на романтичната любов, и то почти в еднаква степен. Сексолозите Джон Бъни и Анке Ерхард потвърждават това; подобно на Тенов те не открили разлика между половете при преживяването на любовната омая.

Учените са още твърде далеч от разкриването на тайната на този феномен. Един факт обаче става все по-необорим: влюбването е както физическо, така и психологическо явление. А физическите механизми се развиват чрез еволюция. Периферната система – емоционалната сърцевина на мозъка – е в зачатъчно развитие при влечугите, но е добре развита при всички млекопитаещи. Първите ни прародители са наследили първичното чувство на животинско привличане, а след това, когато са се приспособили към един напълно нов свят, в пасищата на Африка преди около четири милиона години се е развило обсебващото чувство на омайване.

Уви, омайването постепенно изчезва. Както се изразява Емерсън: „Любовта е най-силна, когато преследваш другия, а приятелството – когато го притежаваш.“ В даден момент тази черна магия избледнява. При тийнейджърите може да трае една седмица. Влюбени, които се виждат рядко поради някаква пречка – разстояние или брак с друга личност – понякога запазват това поразяващо чувство няколко години.

Въпреки това изглежда, че това състояние има определено времетраене. Тенов измерва продължителността на романтичната любов от момента на омайването до появата на „неутрално чувство“ към любимото същество. Тя прави следното заключение: „Най-често срещаният среден интервал е приблизително между 18 месеца и три години.“ Джон Мъни се съгласява с това и предполага, че щом започнете да се виждате редовно с любимото същество, страстта обикновено трае между две и три години.

Либовиц подозира, че краят на влюбването също се корени във физиологията на мозъка. Той стига до извода, че мозъкът не може вечно да поддържа възбуденото състояние на романтично блаженство. Или нервните окончания се приспособяват към естествените стимулатори на мозъка, или равнището на ФЕА и/или други естествени амфетаминоподбни вещества започва да спада. Мозъкът не може повече да понася постоянната атака на тези вещества. Той обобщава: „Ако се стремите да създадете положение, при което вие и партньорът, с когото сте от дълго време, продължавате да сте възбудени силно един от друг, ще трябва доста да се потрудите, защото по същество вие се противопоставяте на един биологичен спад.“

Тогава се появява друго още по-коварно чувство – привързаността. То е сърдечно, спокойно, сигурно чувство, което изпитват много двойки. Либовиц е убеден, че когато омайването избледнее и се развие привързаността, надделява нова химическа система – опиатите на съзнанието. Тези вещества, наречени ендорфини наподобяват химически на морфин. Подобно на ФЕА, те успокояват съзнанието, премахват болката и намаляват безпокойството.

Либовиц теоретизира, че в любовната фаза на привързаността партньорите предизвикват един в друг получаването на ендорфини, като дават на другия чувство за сигурност, стабилност и спокойствие. Тогава влюбените могат да разговарят, да ядат и да спят спокойно.

Никой не е размишлявал досега за трайността на фазата на привързаност в мозъка или във взаимоотношенията между партньорите. Подозирам, че тя е различна поради различията в човешките мозъци, социалните обстоятелства и възрастта. Колкото сте по-възрастни, толкова по-лесно ще запазите привързаността. Но усещането за любовна омая има начало и край. Стендал го е изразил блестящо: „Любовта е като треска, която идва и си отива независимо от волята“. Защо любовта приижда и се оттегля? Пулсът на омайването като повечето от проявите на флирта, може би е част от една природна схема, изплетена в мозъка ни от времето, от еволюцията в поведението и от древните модели на човешко общуване.

(The Kiss, c.1895, Edvard Munch)