♥ За да сложите край на самотата, ви трябва усещане за взаимопомощ и защита

Самотата и загубата на връзката с другите хора

Самотата е надвиснала над културата ни като гъста мъгла. Днес повече хора се определят като самотни, отколкото в който и да е период от миналото. Чудех се дали това не е свързано с видимото увеличаване на честотата на депресията и тревожността. Докато проучвах този въпрос, научих, че има двама учени, които от десетилетия изследват самотата и са постигнали поредица от удивителни резултати.

В средата на 70-те години един млад невроучен на име Джон Качиопо слушал лекциите на своите преподаватели – някои от най-добрите в света, – но имало нещо, което просто не можел да проумее. Когато се опитвали да обяснят защо емоционалното ни състояние се мени, те се фокусирали само върху това, което се случва в мозъка. Не се интересували от начина ти на живот, не се питали дали той не оказва влияние върху промените в мозъка, които те наблюдавали. Отнасяли се към мозъка като към остров, изолиран от останалата част от света.

Джон се питал: Какво би се случило, ако вместо да изследваме мозъка, все едно той е изолиран остров, подходим по друг начин? Какво би станало, ако го изследваме като остров, който е свързан със стотици мостове с външния свят, по които през цялото време се внасят и изнасят разни неща, пренасят се сигнали от външния свят?

Щом поставил тези въпроси, учителите му били озадачени. „Знаеш ли, дори да имат значение [факторите извън мозъка], те не са определящи за неща като депресията и тревожността“, казвали те. Също така смятали, че това е прекалено сложно, за да го разберем. Никой няма да го проумее „за поне сто години“, казвали те. „Ето защо няма да се занимаваме с подобни въпроси.“

Джон обаче така и не изоставил тези въпроси. Блъскал си главата над тях в продължение на години, докато един ден през 90-те най-накрая не измислил начин, по който може да ги изследва. Ако искаш да разбереш как мозъкът и чувствата ти се променят в резултат от взаимодействието с външния свят, можеш първо да провериш какво се случва тогава, когато си самотен, изолиран от света около теб. Предизвиква ли това, питал се той, някакви изменения в мозъка? А в нашето тяло?

…Веднъж слушах по радиото интервю с комедиантката Сара Силвърман. В него тя разказваше за своята депресия. Била в началото на тийнейджърските си години. Когато майка ѝ и доведеният ѝ баща я питали какво не е наред, тя не намирала думи, с които да обясни. Най-накрая казала, че изпитва носталгия, както когато през лятото отидеш на лагер далеч от къщи. Когато сподели това с водещия на предаването по Ен Пи Ер „Свеж въздух“ Тери Грос, тя звучеше озадачена. Изпитвала носталгия, макар че си била вкъщи.

Мисля си, че разбирам какво се е случило с нея. Когато днес говорим за своя дом, имаме предвид само четири стени и (ако имаме късмет) тесния си семеен кръг. Само че хората преди нас никога не са наричали това свой дом. За тях това била тяхната общност – гъста мрежа от хора, които са около нас, едно истинско племе. Това вече го няма. Разбирането ни за дом и семейство се е свило толкова много и толкова бързо, че вече не задоволява потребността ни от чувство за принадлежност. В резултат изпитваме носталгия дори у дома.

Докато Джон доказвал какви са последиците от всичко това за хората, други учени провеждали изследвания върху животни. Професор Марта Макклинток например използвала плъхове. Едни плъхове били отглеждани в самота, други – в група. При тези, които живеели в изолация, ракът на млечните жлези се срещал 84 пъти по-често, отколкото при останалите. Много години след началото на своите изследвания Джон открил един зловещ елемент в цялата тази история.

Когато сканирал мозъците на самотници, той забелязал нещо. Те реагирали на потенциална заплаха за 150 милисекунди, докато на хората с много социални контакти било нужно два пъти по-дълго време – 300 милисекунди, за да забележат същата заплаха. Какво се случвало с тях?

Установил, че продължителният усамотен начин на съществуване води до самоизолация и подозрителност към околните. Ставаш свръхбдителен. Започваш да се обиждаш без причина и да се страхуваш от непознати. Плашиш се от онова, от което имаш най-голяма потребност. Джон нарича това „ефект на снежната топка“ – изолацията води до още по-голяма изолация.

Самотните хора се фокусират върху потенциални заплахи, защото знаят, че никой не им пази гърба, съответно никой няма да им помогне, ако пострадат. Ефектът на снежната топка можело да бъде преодолян, само че, за да се помогне на страдащите от депресия и тежка тревожност хора, е нужна много по-голяма любов и подкрепа.

Джон осъзнал, че трагедията се свежда до това, че много страдащи от депресия и тревожност получават по-малко любов, защото е по-трудно да бъдеш близък с тях. Те се сблъскват с критики и осъждане, което ускорява отдръпването им от света. Снежната топка се търкаля все пò на север.

След като Джон бил прекарал години в изследването на хора, определящи се като самотни, той, за своя изненада, си задал един фундаментален въпрос:

Какво всъщност е самотата? 

Оказало се неочаквано трудно да намери отговор. Когато питал хората дали са самотни, те лесно разбирали за какво говори, но било трудно да се приведе дефиниция. Първоначално, преди да съм разсъждавал повече по въпроса, приемах, че става дума за физическа самота – да си лишен от контакт с други хора. Представях си възрастна дама, която е прекалено слаба, за да напуска дома си, но никой не идва да я види.

Джон обаче установил, че това е неправилно. Оказало се, че да се чувстваш самотен е различно от това да бъдеш сам. За голяма негова изненада, усещането за самота не било свързано с това с колко души говориш всеки ден или седмица. Някои от участниците в изследването, които се определяли като крайно самотни, всъщност разговаряли ежедневно с много хора. „Има относително ниска корелация между обективните факти относно социалната свързаност и субективното им възприемане“, казва той.

Когато Джон ми каза за пръв път това, се почувствах объркан. После обаче той ме накара да си представя, че съм сам в голям град, където не познавам почти никого. Намирам се на някое обществено място – Таймс Скуеър, в южната част на булевард „Лас Вегас“ или на Площада на републиката. Това означава, че не съм сам: мястото е претъпкано с хора. Въпреки това се чувствам самотен – дори бих могъл да изпитвам това чувство изключително остро.

Или пък си представете, че сте на легло в претъпкано болнично отделение. Не сте сами. Обградени сте от други пациенти. Можете да натиснете бутон и при вас след няколко секунди ще дойде сестра. Въпреки това почти всеки би се чувствал самотен в подобна ситуация. Защо?

Когато проучил този въпрос, Джон открил, че в описанието на самотата пропускаме нещо, което би могло да ни помогне да я преодолеем.

За да сложиш край на самотата, са ти нужни други хора и още нещо. Трябва ти още да чувстваш, че споделяш нещо с друг човек или с групата като цяло, което е смислено за всеки един от вас. Трябва да сте заедно в това, а „това“ може да е каквото и да било нещо, което смятате, че има смисъл и ценност. Когато сте на Таймс Скуеър в първия си следобед в Ню Йорк, вие не сте сами, но се чувствате самотни, защото никой от околните не се интересува от вас, а вие не се интересувате от тях. Не споделяте с тях своите радости и тревоги. За хората около вас вие сте нищо и те са нищо за вас.

Когато сте пациент в болничното легло, вие не сте сами, но взаимодействието ви с околните е еднопосочно. Сестрата е там, за да ви помага, но вие не сте там, за да помагате на сестрата – ако опитате, ще ви кажат да спрете. Еднопосочните отношения не са цяр за самотата. Само дву- (или повече) посочните отношения могат да ни помогнат да я преодолеем.

Самотата не е физическо отсъствие на други хора, каза ми той, това е усещането, че не споделяте с никой друг това, което за вас има значение. Ако сте заобиколени от много хора – имате съпруг или съпруга, семейство или цял куп колеги, но не споделяте с тях нищо, което има значение, то пак може да сте самотни. За да сложите край на самотата, ви трябва усещане за „взаимопомощ и защита“, твърди Джон, при това поне с още един човек, а в най-добрия случай и с повече.

Мислих доста за всичко това. В месеците след последния ми разговор с Джон непрекъснато се натъквах на онова клише от книгите за самопомощ, което хората непрекъснато повтарят и споделят по фейсбук. Ние не спираме да си повтаряме: „Единственият, който може да ти помогне, си самият ти.“

Осъзнах следното: ние не просто сме започнали да правим все повече неща сами в десетилетията след 30-те години. Започнали сме да вярваме, че това да правиш всичко сам е естественото състояние на човека, че няма друг начин.  Мислим си следното: аз ще се грижа за себе си и всеки друг трябва да прави същото. Никой не може да ти помогне, освен ти самият. Никой не може да ми помогне, освен аз самият. Това разбиране е проникнало толкова дълбоко в културата ни, че пробутваме тези изтъркани клишета на хората, които не се чувстват добре, сякаш биха могли да им помогнат.

Джон доказва, че това е отрицание на цялата човешка история, на самата човешка природа. То ни кара да интерпретираме погрешно своите най-първични инстинкти. Точно самотата ни кара да се чувстваме толкова зле.

Когато Джон започнал да си задава тези въпроси през 70-те години, преподавателите му вярвали, че социалните фактори нямат значение (или пък са прекалено комплексни, за да бъдат изследвани), ако се интересуваме какво се случва с мозъка ни при промяна на чувствата или настроението. В изминалите години Джон доказа еднозначно, че тъкмо напротив – те могат да имат решаващо значение. Той поставя основите на нов начин на мислене за мозъка, който става известен под името „социална невронаука“. Мозъкът се променя според това как го използваме – за това ще стане дума по-късно. Той ми каза: „Идеята, че мозъкът е статичен и неизменен, е неправилна. Той се променя.“ Ако сте самотен, това ще промени мозъка ви, ако прекратите уединението си – също, така че, ако не наблюдавате едновременно мозъка и социалните фактори, които го променят, не можете да разберете какво точно се случва.

Мозъкът никога не е бил остров. Не е такъв и сега.

Избрано от: „Изгубени връзки“, Йохан Хари, изд. „Изток-Запад“, 2019 г.
Картина: Loneliness; DALL-E