Човек може да бъде много интелигентен и много глупав ♥ Себастиан ДИЕГЕС

„Всъщност глупостта не е – или не е само – обратното на интелигентността. Човек може да бъде много интелигентен и много глупав: за да се убедим, достатъчно е да сложим който и да било интелектуалец на политически пост или да насърчим някой експерт да се изкаже по въпрос, който не познава.“

За необятните простори на човешката глупост, с думите на Себастиан Диегес – невропсихолог и изследовател в Лабораторията по когнитивни и неврологични науки в Медицинския факултет на Университета във Фрибур, Швейцария.

Глупост и полуистина 

Затъваме ли все повече и повече в глупостта? Изправени пред някои съвременни тенденции, можем доста основателно да си зададем този въпрос. Хора, които явно са образовани и са способни свободно да се информират, днес отхвърлят научните препоръки за ваксинирането и климата, потапят се в чудновати „теории за световния заговор“, с лекота гласуват за идиоти и подкрепят тъпи проекти, възмущават се от глупости без всякакво значение, страстно вземат страната на прищевки без каквото и да било бъдеще, а някои дори са решили, че оттук нататък за тях Земята ще бъде плоска, независимо кой какво казва. На фона на всички напрегнати дипломатически отношения, терористични прояви и безкрайни войни, на методично разрушаване на околната ни среда и на икономика, която все повече е от полза за една шепа хора – за които впрочем нищо не сочи, че са особено умни, – нашата епоха изглежда изцяло отдадена на тържеството на глупостта. Участвайки в това крушение, умове, които се смятат за просветени, стават част от него, убедени в разни готови обяснения: виновни са американците, обществото, пестицидите, въглехидратите, глутенът, ендокринните смущения, левицата, десницата, елитите, простолюдието, чужденците с непълноценните им гени, ленивите преподаватели и педагозите идеолози, таблетите, екраните и вълните, които увреждат мозъка...

Ами ако в основата си всичко това е само булшит? („глупост, тъпотия“)

Булшит и постистина

Не че глупостта не съществува и че състоянието на нещата е такова, че няма нищо тревожно. По-скоро искам да кажа, че това, което изглежда като повсеместен спад на интелекта, се разбира по-добре, ако го тълкуваме като повишаване на булшита. Всъщност глупостта не е – или не е само – обратното на интелигентността. Човек може да бъде много интелигентен и много глупав: за да се убедим, достатъчно е да сложим който и да било интелектуалец на политически пост или да насърчим някой експерт да се изкаже по въпрос, който не познава. Това, което ще направи тогава, се нарича булшит.

Според известния анализ на философа Хари Франкфурт същността на булшита се състои в пълното безразличие към истината. Противно на лъжеца, който винаги трябва да държи под око истината, за да я изопачи или прикрие, на булшитъра не му пука за нея. Той бълва каквото му хрумне, стига то да го устройва, без изобщо да го интересува дали казаното е вярно, или погрешно. С радост дрънка глупости и за тази цел разполага с много стратегии: хвърляне на прах в очите, вдигане на пушилка, смяна на темата, затъмняване, лиризъм, престорена тържественост, политически език, безсмислени речи, непукизъм... Без значение по какъв начин и в какъв контекст, булшитърът, казва Франкфурт, се стреми да „се измъкне“ успешно, като се преструва, че казва нещо, а всъщност не казва нищо, в смисъл че не предава никаква смислена информация. Следователно булшитът е форма на епистемен камуфлаж: дава вид, че допринася за дискусията, като в същото време възпрепятства развитието й. Общо взето, това е обратното на дискурсивния напредък.

Защо подобен интелектуален паразит бива толериран? В крайна сметка лъжецът, когато е разкрит, се оказва отблъснат, презрян и отречен от всички, а булшитърът сякаш се вихри съвършено безнаказано. Франкфурт оставя този въпрос открит – „като упражнение за читателя“, но изглежда, че някои психологически нагласи, съчетани с определени социални и културни фактори, позволяват това любопитно явление да бъде обяснено. От една страна, ние, изглежда, сме някак изключително милостиви към булшита: ако някой говори каквото му скимне, първата ни реакция е да се опитаме да намерим смисъл в думите му, да определим с какво се вписва в дадената ситуация и – ако е нужно – да дадем тълкуване, което да задоволи тази необходимост. Много често потърпевшите от този булшит до голяма степен вършат работата на булшитърите. От друга страна, булшитът може да се възползва от определена култура на средата: ако наглостта, самоувереността, истинността и искреността са по-високо ценени от простия факт да кажеш нещо ясно и точно, тогава булшитът не само ще мине незабелязано, но може и да преуспее. Впрочем Франкфурт завършва анализа си със следните думи: „... сама по себе си искреността е булшит.“ В този смисъл да говориш „от сърце“, да се изразяваш „увлекателно и страстно“, да казваш „каквото ти е на душата“, да говориш „като човек на човек“, да бъдеш „откровен“ и „искрено смел“ ще бъдат съвременни качества, ценени много по-високо от строгостта, благоразумието, точността и прецизността, и дори ще ги заместят.

С „искрени и откровени“ говорещи и „снизходителни“ възприемащи, чиито роли могат лесно и редовно да се разменят, такива, които с всичко, което казват, засилват и разширяват околната структура, поддаваща се на този тип взаимодействие, изглежда, че са налице всички условия, за да бъде достигната критичната маса от булшит в публичния дискурс. Ако този анализ е правилен, изглежда, разполагаме с обяснение за настъпването на „постистината“, дефинирана в оксфордските речници, които я обявиха за „дума на 2016 г.“, като прилагателно, обозначаващо „обстоятелства, в които обективните факти имат по-слабо влияние за формиране на общественото мнение, отколкото позоваването на емоцията и на личните убеждения“. Непосредственият извод от такава ситуация ще бъде, че който не споделя нашето мнение, де факто греши, иска да ни манипулира, дълбоко неморален е и не уважава нашите убеждения, които са наша истина. Това породи поляризиране на споровете, като всеки се стремеше да защити и наложи своята гледна точка, дискредитирайки гледната точка на другите, така че да заяви възможно най-видимо своята непогрешимост, решимост и моралните си достойнства дори вътре в собствения си „лагер“. Естествено, в този ужасен процес истината, фактите, това, което нещата действително са, това, което е наистина така или не е, стават съвършено спомагателни и дори откровено подозрителни.

Виждайки подобна динамика в действие, непредубеденият наблюдател няма друг избор, освен да се запита дали всичко това в крайна сметка не е глупаво. Булшит, постистина, алтернативни факти, фалшиви новини и други теории за конспирацията – не са ли това просто нови имена, с които бива наричана глупостта?

Принципи на съвременната глупост

Всъщност във френския превод на думата bullshit в смисъла, в който я употребява Франкфурт, беше избрано понятието „глупост, тъпотия“; тогава глаголът bullshitter ще означава „изкуството да се говорят глупости“. За жалост, терминът „глупост“ страда от двусмисленост, която не предава точно понятието „булшит“ във философския смисъл, който вече му се признава. Без да отиваме твърде далеч в семантични разисквания, изглежда, че в зависимост от контекста „глупост“ съответства едновременно на лъжа, глупост, незначителна дреболия, невежество и тъпота. Така очертаната област е твърде широка, затова не можем да се надяваме да извлечем от нея точно разбиране на проблематиката, заложена в постистината. От друга страна обаче, терминът „глупост“ има предимството да насочва вниманието върху ролята на глупостта в сегашното ни отношение към въпроса за истината. Що се отнася до проблема, който ни занимава тук, може да смятаме за еквивалентни в голяма степен термините „тъпота“, „глупост“, „простотия“, „имбецилност“, но както беше казано по-горе, трябва грижливо да ги разграничаваме от обикновения недостиг на интелигентност. И наистина, изглежда е необходима известна степен на интелигентност, за да се създаде типът глупост, характеризиращ постистината: измислянето, защитата и разпространяването на глупости наистина изисква значителни познавателни ресурси и дори ментални нагласи, доста скъпо струващи откъм мозъчна енергия.

Следователно човек може да бъде много интелигентен, да разполага с много познания, да се бори яростно против грешките и фалша (у другия, разбира се) и пак да си остане много тъп. Защо? Защото такъв човек може да действа без точно определена цел, без да познава истинската стойност на истината и на познанието, без наистина да разбира какво означава да знаеш нещо, без да умее да използва познанията си напълно съзнателно, без да го е грижа за нормите и методите, които позволяват по най-добрия начин да е в истинното, без да се пита за причините, поради които тези норми и методи са добри, и без да знае как да предаде правилно познанията си, а дори и защо трябва да ги предаде коректно. Този тип кретен е доказателство за това, което Роберт Музил нарича „интелигентна глупост“, а Кант определя като недостатък на преценката: недостатък, който според него е нелечим, за жалост. Структурно погледнато, тази форма на интелигентна глупост няма друг изход, освен да произвежда булшит, тъй като концепцията за истината и познанието, която я мотивира, по принцип е неиздържана.

В известен смисъл сякаш постистината се състои в събиране и експлоатиране на човешкия ум с цел да го накара да произведе и приеме оптимални форми на глупост. В следващата част от моето изложение предлагам три фактора, присъщи на съвременната глупост, които – заедно – могат да обяснят появата на булшит в широк мащаб, като накрая стабилизират генерализираната система на имбецилност, наричана „постистина“. За по-кратко може да обозначи тези фактори с понятията „нарцисизъм“, „самозаслепение“ и „претенция“, което вече позволява да видим добре как взаимодействията помежду им могат да доведат до засилването на всяко от тях. След това ще кажа няколко думи за етичните последици от глупостта, които са резултат от тях, преди да завърша уви, твърде накратко – с възможната еволюция на постистината и на средствата, с които да се справим с нея.

Страстта към същото

В своя проникновен анализ на глупостта Ален Роже стига до заключението, че става дума не за недостиг на разумност, а напротив – за излишък на логика. От това следва, че глупостта е тавтологична страст към същото: „Една стотинка си е една стотинка“, „Каквото и да казват, религията си е религия“, „Не съм по-глупав от другите“... Ето я оголената глупост в нейния гротесков принцип за идентичност „А = А“, който не казва нищо друго, освен това, което вече е казано и измислено. Като цяло, това е достатъчността в чист вид: казвам това, което мисля, и мисля това, което казвам, поради единствената причина, че го казвам и че го мисля. И ако не съм съгласен с нещо, това е доказателство, че то не е вярно или че не ме засяга. Мога да възприема само това, което „ми казва нещо“, което отговаря на моите вкусове и наклонности. Подлагането им на съмнение е фактическа обида, защото само враг може да не се съгласи с мен.

„Това е моето мнение и аз го споделям“ – това е нелепата парадигма на глупостта, която щеше да е по-скоро забавна, ако не беше фактът, че в днешно време понятието „споделяне“ приема доста буквална и отчайваща конотация, доколкото сега наистина глупостта се „споделя“ и „следва“ много по-лесно и по-бързо от когато и да било.

В тавтологичната глупост разумът е като хванат в капан, защото сме изправени пред едно безкрайно повтаряне и самоудовлетворяване, тържествуваща субективност, произвеждаща баналности, готови идеи и шаблони. Да отидем и по-далеч: тавтологичен израз, основан на принципа за идентичност „А = А“, разбира се, е изпразнен от всякакво съдържание, но има свойството веднага да става успешен. „Каквото и да разправят, евреинът си е евреин“: наистина е много тъпо, това изказване не почива на никаква аргументация, но именно „това си е така“ и „ами това си е“. „Вашето обаждане е важно за нас“ също е тъпотия, чиято глупост е направо дълбинна, и функционира в същия регистър, следователно булшит в почти чист вид, който обаче оказва своето влияние: подобна фраза създава илюзията, че наистина дадена фирма смята обажданията на своите клиенти за важни и – следователно – взема много на сериозно тяхното благоденствие и се старае те да бъдат напълно удовлетворени. Достатъчно е – буквално – да бъде казано и булшитът става ефективен единствено и само по силата на своя утвърдителен характер. Разбира се, на практика нищо не е свършено, но всъщност точно това е трябвало да бъде направено. Така глупостта се оказва непрекъснато свеждане до същото и до себе си, от което следва постоянното и позоваване на личните примери, на „свидетелството“, на „терена“, „преживяното“, „почувстваното“.

Автентичността, субективността и искреността не само са достатъчни, но освен това позволяват на кретена да се изпълва с гордост и задоволство: той си мисли, че знае за какво говори, а в действителност единствено и само това убеждение е цялата опора на думите му, при това той дори не може да си представи, че опиране на факти, външни за собствената му представа, могат евентуално да го насочат, да го поправят или – да си помечтаем за миг – да го накарат да промени мнението си. Не че тъпакът няма да съумее да донесе вода за собствената си мелница, ако е необходимо: за да го направи, той се възползва от изкривяването на потвърждението тази магнетична сила, която позволява да затвърдиш мнението си при всякакви обстоятелства, – което ще му помогне да намери необходимите части за своята кауза, като грижливо пренебрегне или изтълкува по друг начин всички онези, които му противоречат.

Така глупостта, интелектуалната леност, самодоволството и нарцисизмът се оказват сякаш единосъщни и водят до общ резултат тържеството на интуицията. Правилни са моето мнение и моята реакция, защото са си мои. Този, който не показва достатъчно „искреност“, „непринуденост“, самоувереност и убеденост, бързо ще бъде дискредитиран. Колкото и да е загрижен за истината, колкото и да се стреми към точност, колкото и да желае да показва безпогрешност, това няма значение – просто не можеш да имаш доверие на някого, който сякаш не говори „с ръка на сърцето“, а грижливо излага факти и се занимава с логическата им последователност. Тук, разбира се, е един от основните ресори на популизма, което обяснява защо хората охотно подкрепят и избират титулувания, изпечения лъжец от момента, в който той е станал един „от нашите“ – все този глупав принцип на идентичността, но този път изведен в глобален мащаб.

И още веднъж – тези механизми на глупостта нямат нищо общо с интелигентността. Напълно допустимо е хората да стават колективно все по-тъпи, без при това равнището на общата интелигентност да спадне ни на йота. Напротив, интелигентността е желателна в голяма степен, за да поддържа една толкова тъпа система, особено с установяването на лична епистемология, която е ни повече, ни по-малко убеждението, умишлено поддържано, че познанието е работа на интуицията, че дадено нещо е вярно и ние знаем, че е вярно от мига, в който просто сме го обявили за такова, и сме „дълбоко убедени“ в това, нещо повече – ако сме го превърнали в „ценност“, която ни определя.

Избрано от: „Психология на глупостта“, изд. „Изток-Запад“, 2019 г.
Изображения: DALL-E