„Действително няма нищо по-лошо за децата от авторитет, който произтича не от родителите им, а от техните баби и дядовци. Това рискува да се случи, когато родителите не са успели да направят своята юношеска криза.“

~ Патрик ДЕЛАРОШ, „Нуждата от бащин авторитет през юношеството“

(Reclining Boy Leaning on His Elbow, 1917 - Egon Schiele)

Раздялата на юношата и на неговите родители 

Ако нарекох „принудата към еманципация“ една от причините за процеса на юношеството, то е, за да кажа колко същата принуда изглежда продукт на цивилизацията. Тази въображаема и социална принуда задължава наистина юношата и родителите му да се разделят реално. Създава се впечатление, че родители и деца призовават на помощ библейското слово, което от Битие постановява: „детето ще напусне своя баща и своята майка…“, за да се убедят по-добре, че подобно съжителство не може да продължи безкрайно, въпреки че често си остава желание, пропито със синовна обич. Защото в действителност родителите нито се избират, нито се напускат и даже ако вече не ги виждаме, те разбира се, са още по-присъстващи. 

Прочее самата географска раздяла също не е достатъчна, за да съумее да среже пъпната връв, когато нито едните, нито другите имат желанието, склонността или необходимостта да го направят. Трудно е да се дефинира истинската раздяла, както е трудно да се дефинира какво представлява юношеството. Или тогава би следвало да кажем - това е символична раздяла, но без да влагаме подсладения смисъл, към който отпраща споменатият епитет в разговорния език. И ако съществува някаква сигурност, във всеки случай тя е, че тази еманципация ще позволи на юношите да станат истински родители, без постоянно да се позовават на собствените си родителите относно възпитанието на децата си. Действително няма нищо по-лошо за децата от авторитет, който произтича не от родителите им, а от техните баби и дядовци. Впрочем, това рискува да се случи, когато родителите не са успели да направят своята юношеска криза.

Уилям, на 12 години, втора година в колежа (7, клас) е непоносим както у дома, така и в училище. Той укорява баща си, че нищо не правят заедно и че се уморява след пет минутен ход пеша. Майката го намира за очарователен (дословно), при условие че от него не се иска нищо. Тя се чувства самотна в отглеждането му. Съпругът й не й помага особено. Което без съмнение подбужда Уилям да заяви: „Не обичам татко, искам мама!“ При все това, възможно най-често, баща и син си сменят леглата. „Това му доставя такова удоволствие“, добавя майката. Той е същински малък господар у дома. Мъжът й я мъмри, когато закуската на Уилям не е сложена навреме. Но тя се хвали: когато беше малък, хората ни спираха на улицата, за да ни кажат колко прелестен го намират! Според нея съпругът й е бил отгледан по същия начин - той бил напълно разглезен от майка си. Впрочем на гости на сина си, тя държала особено да му занесе в банята чистия слип. Един ден тя даже заявила на снаха си: „Вие никога няма да го притежавате“, а една вечер й казала: „Оставете го на спокойствие през нощта, той сега е уморен.“

Струва ми се излишно да уточняваме в каква степен авторитетът на такъв баща може да бъде направен неустойчив и крехък. Неспособен да се противопостави словесно на сина си, той се опитва да му наложи материални ограничения. Но когато затваря Уилям в стаята, той излиза през покрива! Единственият реален авторитет в това семейство произтича от майката на бащата - но той изглежда толкова очевиден, неоспорим, непреодолим, че от това се превръща почти в невидим!

Между удължената симбиоза и преждевременните раздели на родители и юноши, полето и възможностите за действие са големи. Очевидно е, че не би могло да има едно и също отношение към юношата на 12 години и към един млад зрял човек на 25! Първият има нужда от присъствието на родителите си отвъд възрастта на „пълнолетието“, която, трябва да кажем, играе съвсем символична роля - даже се случва след тази караница доброволното приемане на зависимостта да смекчава конфликтите. В замяна, удълженото присъствие на зрелия младеж при своите родители означава трудност за придобиване на самостоятелност. Но, повече от всичко останало, значение тук има разумността на едните и на другите. Самият юноша например може да намери разрешение на семейните проблеми в подобна временна раздяла, каквато е интернатът.

Ерве, на 13 и половина години, трябва да повтаря втората година в колежа (7, клас) и е посъветван да смени учебното заведение. Той среща проблеми да учи у дома - заобиколен е с цяла чета приятели след часовете и винаги е ту у едните, ту у другите. Родителите се прибират късно от работа и се затрудняват да изискват домашните да са написани. Ерве полага усилия да се концентрира в клас и страда заради лошите си резултати. Мислите му винаги са някъде другаде - наближаващата ваканция или новите игри, които трябва да се купят. Той е много разглезен и е много подкупващ, и родителите му се чувстват напълно обезоръжени. Ерве разполага с такъв арсенал от бързи и точни възражения, че те дори вече не си дават сметка как той ги предизвиква, без обаче да надскача определени граници. Именно той намира разрешението с интерната, след разговор със свой приятел. Той му похвалил заслугите на някакъв много строг пансион, благодарение на който щял да си подобри училищната успеваемост. Ерве осъзнава, че има нужда от авторитет, който да го възпрепятства да се разпилява, и че този авторитет не може да произтече от родителите му. Той издейства от тях да го настанят в седмичен интернат, който се оказва не достатъчно строг по неговия вкус, но му позволява да учи! Още повече, благодарение на интерната, това голямо момче си дава сметка за привързаността към майка си - всяка вечер той плаче в леглото и бива утешаван от една възпитателка.

Още веднъж самият юноша ще търси другаде принудата, която родителите не смеят да упражнят. Но затруднението на Ерве да се труди имаше и друга, по-дълбока причина, макар и свързана със споменатото. Баща му не спираше да се оплаква от работата си, казвайки че тя е изморяваща и съжалявайки, че вече не е на възрастта на сина си! С това не само че не окуражаваше Ерве да го подражава, но и се поставяше на негово място, като даже му предоставяше аргументи, които няма как да бъдат парирани.

Поведението на възрастния следователно може да окуражи или да обезкуражи процеса на юношеството. Като всички промени наистина той не е лесен и изисква опекунската помощ на родителите. Но се случва и те самите категорично да се противопоставят на развитието на детето си.

Сабин, на 13 години, е много тревожна - тя постоянно се страхува нещо да не се случи с майка й. Само да закъснее с пет минути от предвидения час и Сабин изпада в паника. Баща й е напуснал майка й, когато е била двегодишна. Сабин има кошмари, в които винаги става въпрос за инциденти, които сполетяват майка й. Обяснението на тази тревожност е относително просто. Когато била на 10 години и се прибрала един ден от училище, Сабин заварила майка си заспала. Напразно се опитвала да я разбуди и разбрала, че майка й е погълнала опаковка с лекарства. Знаейки, че майка й е на лечение, тя проявила съобразителността да позвъни на терапевтката й по телефона. Тя, от своя страна, изпратила болничен екип, който отвел майката, без обаче да се погрижи за момиченцето! Прочее Сабин има пълните основания да бива обземана от паника, даже ако майка й е обещала никога да не го повтори. Обаче майката отказва Сабин също да се среща с терапевт, несъмнено по причина на едно болезнено поставено чувство за вина.

Майката на Сабин има двойнствена позиция. От една страна, с действието, което е извършила и знаейки, че дъщеря й ще я открие, тя е заела мястото на дете, а е предоставила на дъщеря си родителската функция. Но, от друга страна, тя възобновява тъй да са каже правата си, като й пречи да започне терапия. Което, по мое мнение, свидетелства за отказ да се раздели дори символично с дъщеря си, с която е в симбиоза.

Гладис, петнайсетгодишна девойка, има много възрастни родители, университетски преподаватели. Конфликтът с майката е изострен, щом като стигат до бой. Гладис е имала детство на момиченце-модел и всичко се провалило през юношеството. Тя самата не разбира какво й се случва, а родителите й я изнервят безпричинно. Те я оставят да прави терапия, но вече не понасят обстоятелството терапевтът й да не им казва нищо. Те биха искали най-сетне да знаят защо дъщеря им е враждебна, без обаче да попитат нея самата и като се наслагват в терапията с нежелателна намеса. Те отказват разбира се да разговорят за това с друг психолог с аргумента, че не са болни.

В действителност това са родители, които, без да го знаят, се противопоставят на процеса на юношество, който при всички случаи вече е отключен при Гладис и който впрочем терапията трябваше да направи по-малко конфликтен. Ето защо изглежда, че в някои семейства конфликтът, всъщност конфликтът на авторитета, е непреодолим, за да се премине през юношеството както от страна на децата, така и от страна на родителите.

От: „Нуждата от бащин авторитет през юношеството“, Патрик Деларош (Антисоциалното поведение - теория и терапия), изд. Център за психосоциална подкрепа, 2004 г. 
Картина: Reclining Boy Leaning on His Elbow, 1917 - Egon Schiele; chinaoilpaintinggallery