„Въпросът за „любовта“ към любимите животни е много важен, защото много, много хора са способни да „обичат“ само питомците си, а не могат да обичат истински други човешки същества.“

~ Морган Скот ПЕК, „Изкуството да бъдеш Бог“ (Изд. Кибеа)

(Self Portrait with a Black Dog, 1844, by Gustave Courbet)

♥ За любовта 

Сред многото други неща в тази глава искам да покажа, че употребяваме думата „любов“ много общо, неточно и относително, което от своя страна обърква разбирането ни за любов. Не очаквам, че езикът ще се промени в това отношение. И все пак, докато продължаваме да използваме думата за описание на връзка между нас и нещо от значение за самите нас, нещо, което катексираме, към което насочваме енергия, без оглед на качеството на тази връзка, ние ще продължаваме да имаме трудности при разграничаването на доброто от лошото, разумното от глупавото, благородното от подлото.

Като използваме нашата специфична дефиниция, става ясно, че може да обичаме само човешки същества. Това е така, защото само хората притежават дух, способен на съществено развитие. Вземете например домашните питомци. Ние „обичаме“ семейното куче. Храним го, къпем го, галим го, дресираме го и играем с него. Когато е болно, зарязваме всичко и отиваме при ветеринарния лекар. Ако умре или избяга, ние изпадаме в меланхолия. Дори за някои самотни хора без деца то може да се явява единствената причина, поради която все още живеят. Ако това не е любов, какво е тогава? 

Все пак нека видим какви са разликите между общуването с животно и връзката с човешко същество. Първо, комуникацията с любимото животно е силно ограничена в сравнение с общуването ни с други хора. Ние не знаем за какво мислят нашите питомци. Това неведение ни позволява да им приписваме своите чувства и емоции, което ни кара да ги чувстваме много близки. Това обаче може никак да не отговаря на реалността. Второ, ние сме доволни от домашните си животни само ако те ни се подчиняват безпрекословно. Това е принципът, според който избираме нашите питомци. Или се отърваваме от тях, ако те не ни слушат. Ние не задържаме любимци, които не се подчиняват или ни нападат. Единственото училище, на което пращаме животните си, това е училището за дресировка. А при връзка с хора ние искаме другият „да има свои собствени желания“. На практика това е желанието другият да бъде различен, което е една от характеристиките на истинската любов. Най-накрая, в отношенията си с питомците искаме да видим, че те са зависими от нас. Ние не ги отглеждаме, за да ни напуснат след това. Искаме ги близо до себе си, легнали покорно до камината. Ценим тяхната привързаност към нас, а не тяхната независимост.

Въпросът за „любовта“ към любимите животни е много важен, защото много, много хора са способни да „обичат“ само питомците си, а не могат да обичат истински други човешки същества. Голям брой американски войници сключват идилични бракове с германски, италиански и японски „военни годеници“, с които те не могат да осъществяват словесен контакт. Но когато техните „годеници“ научат английски, тези бракове започват да се разпадат. Служещите вече не могат да приписват своите собствени чувства, мисли, желания и цели на жените си. С други думи, те губят връзката от типа господар-питомец. Когато съпругите им научат английски, съпрузите започват да разбират, че тези жени имат идеи, мнения и цели, различни от техните. Тогава за някои от тях любовта се развива, но за повечето запада. Една свободна жена с право се пази от мъж, който при обръщенията си към нея използва думи, означаващи домашни животни. Той наистина може да я харесва само защото я асоциира с домашно животно, но не е в състояние да оцени нейната сила, независимост и самостоятелност. Може би най-тъжният пример за това явление е големият брой майки, които могат да „обичат“ децата си само докато са бебета. Такива жени има навсякъде. Те са идеални майки докъм втората година -безкрайно нежни, кърмещи с радост, непрекъснато любвеобилни, изцяло посветени на изхранването на бебетата си и изключително щастливи от това, че са майки. Но картината се сменя за един миг. С появата на собствена воля у детето - не се подчинява, отказва да играе, хленчи, започва само да се запознава със света - секва и майчината любов. Майката загубва своя интерес към детето, престава да насочва енергия към него (декатексира го), приема го като неудобство. През това време майката чувства несекваща нужда да забременее отново и да има друго бебе. Обикновено това става и цикълът се повтаря. Ако ли пък не, може лесно да се забележи как тя търси някое чуждо бебе, обикновено съседско, върху което да излее цялата си „майчина“ любов, като при това напълно занемарява собственото си дете (или деца). За нейното дете „отвратителната втора година“ е не само край на ранното му детство, но и край на майчината любов. Болката и липсата, която то изпитва, е явна за всички освен за майката, заета с новото си бебе. В резултат на това обикновено израстват депресирани или пасивно зависими деца. .

Това предполага, че за „любовта“ към бебетата, питомците или дори към зависимите съпрузи е много подходящо да се използва терминът „майчин инстинкт“ или, по-общо казано, „родителски инстинкт“. Можем да я оприличим с инстинктивното поведение при влюбването, което не е истинска любов, защото не изисква усилия и не е резултат на съзнателен избор. Това чувство стимулира оцеляването на вида, но не допринася за духовното развитие. То е близко до любовта, тъй като спомага за създаването на връзки, благодарение на които би могла да се появи истинската любов. Но при все това е необходимо много повече, за да се получи здрав и продуктивен брак, за да се отгледат здрави и духовно израстващи деца и да се допринесе за човешката еволюция.

Въпросът е, че грижата за подхранването на растежа обикновено е и трябва да бъде нещо повече от просто хранене. Грижата за подхранването на духовното израстване е много сложен процес, който не може да бъде управляван от инстинктите. Майката, спомената в началото на тази част, която не пуска сина си да ходи на училище с автобуса, е подходящ пример за случая. Всеки Ден го кара с колата до училище и обратно, по този начин се грижи за него, само че той не се нуждае от това. Нейната прекалена загриженост явно забавя, вместо да ускорява процеса на духовното му развитие. Други подходящи примери: майки, които дават все повече храна на и без това понапълнелите си деца; бащи, които купуват на синовете си цели сандъци с играчки, а на дъщерите си - цели гардероби с дрехи; родители, които не поставят ограничения и не могат да отказват. Любовта не е просто отдаване. Тя е разумно отдаване и разумно въздържане. Тя е разумна похвала и разумна критика. Любовта е разумно смъмряне, спорене, противопоставяне и напътствие, ускорение и задържане, успоредно с морална подкрепа. Тя е предводителство. Думата „разумно“ показва необходимостта от преценка, а преценката изисква нещо повече от инстинкт, тя изисква премислено и често болезнено вземане на решения.

От: „Изкуството да бъдеш Бог“, Морган Скот Пек, изд. „Кибеа“
Картина: Self Portrait with a Black Dog, 1844, by Gustave Courbet; chinaoilpaintinggallery