„Впрочем няма друг порок, който да оказва толкова вредно влияние върху щастието на хората, колкото завистта, защото, освен че онези, които са заразени от нея, огорчават сами себе си.“
(Portrait of René Descartes, circa 1647-1649, Jan Baptist Weenix, The Centraal Museum, Utrecht, Netherlands)
~ За завистта
Това, което обикновено наричат завист е порок, който представлява природна извратеност караща някои хора да се дразнят при вида на доброто, което се пада на някои хора. Но тук аз си служа с тази дума, за да обознача една страст, която не винаги е порочна. И така завистта, доколкото е страст, е вид тъга, примесена с омраза, която възниква, когато виждаме, че някое благо получават онези, които считаме недостойни за него. Така можем да мислим с основание само за случайните блага, защото, що се касае до благата на душата или дори на тялото, доколкото ги притежаваме по рождение, ние сме напълно достойни за тях, тъй като сме ги получили от бога, преди още да сме били способни да вършим каквото и да било зло.
~ Кога завистта може да бъде оправдани или неоправдана
Когато обаче случаят изпраща блага на някой, който наистина е недостоен за тях, и завистта се възбужда у нас само защото, обичайки естествено справедливостта, ние се дразним, че тя не е съблюдавана при разпределението на тези блага, това е ревност, която може да бъде извинена, особено щом благото, за което завиждаме на другите, е от такова естество, че в техни ръце може да се превърне в зло, както например ако се касае до някаква длъжност или служба, при изпълнението на която те биха постъпвали зле, или пък когато желаем за себе си същото благо, но сме възпрепятствувани да го имаме, понеже хора по-недостойни за него го притежават. Това прави страстта по-буйна, но тя не престава да бъде извинима, стига съдържащата се в нея омраза да се отнася само към лошото разпределение на желаното благо, а съвсем не към лицата, които го притежават или разпределят. Но малцина са тъй справедливи и благородни, че да не питаят никаква омраза към ония, които преди тях са придобили едно недостъпно за мнозина благо, което те биха желали за себе си, макар че тези, които са го придобили, го заслужават колкото тях или дори повече от тях. Онова, което най-често става обект на завист, е славата, защото, макар че славата на другите не пречи ние сами да се стремим към нея, тя все пак прави по-труден пътя към нея и повишава цената й.
~ Защо завистливите имат оловен цвят на лицето
Впрочем няма друг порок, който да оказва толкова вредно влияние върху щастието на хората, колкото завистта, защото, освен че онези, които са заразени от нея, огорчават сами себе си, но те също така получават според силите си и радостта на другите. Обикновено такива хора имат оловен цвят на лицето, т.е. смес от жълто и черно като цвета на кръвта при натъртено. Затова завистта се нарича на латински Livor, което се съгласува напълно с казаното по-горе относно движенията на кръвта при тъгата и омразата. Известно е, че омразата кара жълтообагрената злъчка, идваща от долната част на черния дроб, и черната, идваща от далака, да се разпращат от сърцето през артериите по всички вени; тъгата пък кара кръвта във вените да изстива и да тече по-бавно от обикновено, което е достатъчно, за да се получи оловносиният цвят. Но тъй като злъчката, както жълтата, така и черната, може да бъде изпратена във вените от много други причини, а, от друга страна, завистта не ги тласка натам в достатъчно голямо количество, за да са в състояние да променят цвета на лицето, освен ако завистта не е много голяма и дълготрайна, затова не трябва да смятаме, че всички, у които откриваме този цвят, са склонни към тая страст.
Из: „Страстите на душата“, Рене Декарт, изд. Наука и изкуство, София, 1978 г.
Изображение: Portrait of René Descartes, circa 1647-1649, Jan Baptist Weenix, The Centraal Museum, Utrecht, Netherlands, commons.wikimedia.org
