„Едничката съществена последица от всеки сериозен опит за себеотричане или себеприемане, е унизителното откритие, че това е невъзможно.“
За парадокса на себеотрицанието, споделено от Алън Уотс (1915-1973) в книгата му „Стани каквото си“ (Изд. Изток-Запад), събрала негови статии, засягащи дилемата на човека, който се стреми да открие себе си.
~ Парадоксът на себеотрицанието
Докато си жив, бъди мъртъв,
съвсем мъртъв;
каквото и да сториш тогава,
според както ти се прииска,
ще е правилно.
Едно будистко стихотворение, написано в Китай преди няколко века, се домогва да облече в думи предчувствие, общо за почти всяка култура по света. Преведено с обичайния език на християнската традиция, то се оказва толкова добре познато, че чак изтъркано: „Който изгуби душата си, ще я намери.“ Но това, което брани тази мисъл от баналността – от чистата досада на онези наставления, за които всеки знае, че трябва да спази, но не го прави, – е фактът, че него всъщност никой не може да спази. Защото, докато има нещо, което мога да сторя, още не съм мъртъв; още не съм изгубил живота си напълно. Ала това не е просто абсурдността на една заповед, която е невъзможно да изпълниш. Това е действително общуване, описание на нещо, което сполита хората – като дъжда или докосването на вятъра. То е просто израз на всеобщото откритие, че човек не започва да живее истински, докато не изгуби себе си, докато не отхлаби тревожния хват, с който обичайно стиска своя живот, имуществото, името и положението си. То е неотменната истина в монашеската представа за „свещената нищета“, за живота в нестяжение, при който – понеже всичко е изгубено – няма какво да губиш, разведряван от един вид волност, поетично оприличавана с птиците и вятъра, или с облаците, странстващи по необятното небе. То е животът, описван от свети Павел като „беден, а мнозина обогатяващ; нямащ нищо, а всичко притежаващ“.
Що за нереалистична носталгия имаме по него! Мария Антоанета играе на пастирка в градините на Версай... президенти на огромни корпорации се оттеглят в усамотени рибарски колиби из Сиера Невада... застрахователен чиновник скита уединен из просторните пясъци край океана и се пита дали ще добие смелост да стане плажен бродяга... или нравствен идеалист се самоупреква, че няма сила да се лиши от тлъстата си заплата и да потъне в нищета, подобно на Питър Морен и Дороти Дей, или на великите примери свети Франциск и свети Венсан дьо Пол. Повечето от нас знаят, че не само няма да го сторят, а вероятно и не могат, и че ще продължават да се придържат към обичайните си житейски привички с цялата безпомощност на зависим към пагубна страст.
Ако казаното започва да напомня на проповед, не съм имал това предвид, понеже отбелязах още в началото, че поговорката за намирането на живота чрез изгубването му в същината си не е наставление, което може просто да се прилага и спазва. Това превръща всичките приказки за необходимостта да бъдем самоотвержени и задачата да надмогнем егото в такова фантастично недоразумение. Разбирани като наставления, те допринасят за всяческо нравствено и духовно мошеничество. Имайте винаги подръка щипка сол, щом срещнете някого, който говори как трябва да се отречем от себе си и да превъзмогнем егото. Сещам се за апокрифната беседа между Конфуций и Лаодзъ, при която първият взел да дрънка за всеобща любов, непримесена със себичност.
„Що за дивотия! – викнал Лаодзъ. – Нима всеобщата любов противоречи сама на себе си? Не е ли вашето премахване на себичността тъкмо проявление на себичност? Господине, да не би да искате да лишите света от собствения му хранителен източник? Вижте вселената – безкраен е нейният порядък; вижте слънцето и луната – безпределна е тяхната яркост; вижте звездите – те не променят своите съюзи; вижте птиците и зверовете – които си приличат, неизменно се привличат; вижте храстите и дървесата – всичките без изключение растат нагоре. Също като тях в съзвучие бъдете с Дао – с пътя на нещата – и ще сте съвършен. За какво са ви тия суетни напъни към благонравие и дълг към ближния, все едно биете тъпан да дирите беглец. Уви, господине, обърквате само човешкия ум!“
Както казах, не е наставление истината за намирането на живота чрез неговото изгубване, а описание на нещо, което се случва, при това се случва по множество начини. То не се дава, за да станеш впечатляващ положителен герой или прочут светец. То не е способ да се превърнеш в пройдоха без грижи за жена и деца. Нито пък, бих добавил, създава преимущество, ако си всеотдайна съпруга или примерен съпруг. Още по-малко е оправдание да си самодоволен фаталист, възприемащ себе си и своите недостатъци такива, каквито са, съзнаващ, че бидейки плевел, няма защо да се стремиш да станеш роза. Някои от нас вечно ще се опитват – подтиквани от мъчителната постепенност на относителния успех – да се самоусъвършенстват по един или друг начин и няма да ги възпре никаква частица себеприемане. Себеотрицание, себеприемане – все имена за едно и също – идеал, към който няма път; изкуство, за което няма обучение.
Защо тогава цялата тази идея обикновено добива формата на наставление, на съвет, който да бъде следван, на метод, който да се прилага? Очевидно понеже има животрептящо противоречие в самата представа за себеотричането, а в същата степен и за себеприемането. Хората се опитват да приемат себе си, за да са различни, както и да се отрекат от себе си, за да добият по-голямо самоуважение – или да се доберат до дадена духовна опитност, дадено възвисяване на съзнанието, жадуването за което е същинският лик на тяхното себелюбие. Ние наистина не можем да се отървем от себе си и опитите ни да се отречем или приемем са еднакво безплодни, тъй като се провалят в домогването да достигнат онзи непристъпен център в нас, който се стреми да приеме или отхвърли. Частта от нас, която иска да ни промени, е тъкмо тази, която подлежи на промяна; тя обаче е недосегаема като иглата за убождането на собствения си връх.
А причината защо идеята за себеотричането се явява в неосъществимата форма на наставление, е, че това е формата, която будистите наричат упая – санскритско понятие, означаващо „умел похват“, и по-точно умелият похват, използван от учител, за да събуди ученика си за дадена истина, която се постига само по обиколен път. Себичността на Аза вирее върху представата, че Азът може да владее сам себе си, че той е господар на собствените си действия, подбуди и желания. Затова едничката съществена последица от всеки сериозен опит за себеотричане или себеприемане е унизителното откритие, че това е невъзможно.
Избрано от: „Стани каквото си“, Алън Уотс, изд. „Изток-Запад“, 2024 г.
Снимка: goodreads.com
