Турските зверства в България | Джанюариъс МАКГАХАН

Из писмата на специалния кореспондент на „Daily News” Дж. А. Макгахан

Татар-Пазарджик, 2 август

От времето на вчерашното писмо аз видях толкова ужаси, щото сега ще повярвам на всичко, каквото и да кажат против турците. В зверството има граница, зад която не са възможни никакви сравнения и измервания; тая граница турците отдавна са прескочили и вече не можеш ги стигна. Пътят им е затрупан от такъв плет чудовищни факти, щото неволно се спираш с отвращение, като не желаеш да гледаш или да вървиш по-нататък. Чувствуваш, че време е да се върнеш назад, защото доста си видял.

Но аз трябва да разкажа какво видяхме в Батак. Ние с мъка излязохме из Пещера. Турските власти, недоволни от отказа на Скайлера да вземе със себе си официален водач, заповядаха на туземците да не ни дават коне. Но последните така силно желаеха да посетим Батак, че ни доведоха коне, най-напред без седла, а сетне донесоха и седла. Всичко това се правеше за доказателство, че те неохотно ни се покоряват. Най-сетне ние тръгнахме. Мнозина от злочестите батакчани се възползуваха от тоя случай и тръгнаха след нас, за да посетят своето пепелище, а някои, като улавяха юздите на конете, стараеха се да ни спрат, за да ни доизприкажат тъжовната повест на своите злочестини. Всичките тия разкази приличаха един на други и всичките тях не стигаха цели дни, за да ги изслушаш. Една жена спря коня ми и ми показа дясната си ръка, раздробена от куршум. Мъж ù бил убит и малките ù деца останали на нейното попечение, тогава, когато тя не можеше да работи. Всичко това тя обясняваше на един език, дотолкова приличен на руския, щото аз разбирах почти всяка нейна дума, като да се намирах посред руските селяни на бреговете на Волга или между търговците на някой хан в Москва.

Сходството на българския език с руския е така поразително, щото не е чудно дето русите съчувствуват на тоя народ. Въобще между славянските народи има много сходство, особено в очите, играта на израженията, гласа, жестовете. Русинът, българинът, сърбинът, черногорецът и чехът могат да говорят помежду си на своя роден език и да се разбират едни други. Както би било трудно да се попречи на англичаните от северния бряг на Темза да съчувствуват на своите съседи от южния бряг, ако последните попаднат под турското иго, така също е трудно да се запрети на славянските раси да си помагат една на друга, когато една от тях стене под чуждоземно иго.

Батак се намира 30 мили на юг от Татар-Пазарджик, на една възвишеност от клонищата на Балкана. Пътят, по който ние вървяхме, беше една стръмна горска пътечка, по която на места било би трудно да премине и коза; казват, че има и други, по-добър път, но нашият водач със злобното ехидство на източния човек избра именно тоя. Докато се катерехме по горските стръмнини, ние представлявахме любопитно, макар и доста мрачно шествие. Най-напред вървяха двама заптии, облечени в своите живописни дрехи, с лъскави пищови и ятагани на пояса; след тях вървеше нашият водач, така също въоръжен, и най-сетне ние петмина възседнали кой на катър, кой на кон, а пък се довършваше това шествие с 50 или 60 жени и деца, които ни придружаваха до Батак. Много от тия жени носеха на ръце кърмачета и тежък товар, състоящ се от храна, дрехи, покъщнина и земледелчески сечива, изпросени в Пещера. Даже момиченца 7 и 10 годишни бяха притоварени с различни неща.

Отдолу под нас на разстояние 100 ярда се намираше Батак. Отдалеч той приличаше на развалините на Херкуланума или Помпей. Нито един покрив, нито една стена не бяха останали цели; всичко представляваше една грамада развалини, над които се носеше един глух шум, приличен на воплите на ирландските плакалници. По-сетне разбрахме какви са били тия чудновати звукове. Преди да слезем в селото, ние още веднаж погледнахме на куповете човешки кости, които се търкаляха по земята, и забелязахме, че останките на дрехите, които висяха по тях, принадлежаха към женските премени. И така, всичко това бяха трупове на жени и моми. Без да слизам от седлото, аз преброих до сто черепа, които почти всичките лежаха отделно от скелетите, следователно, тия злочести жени са били обезглавени. След малко ние влязохме в селото. Върху развалините на първия дом, който се падна на пътя ни, ние видяхме една бедна жена, която като държеше на коленете си едно детенце, огласяваше въздуха с нещо, което не бе ни плачевна мелодична песен, нито горчив вопъл. До нея седеше едно друго дете и безмълвно, с учудване, гледаше към нас. Жената не обърна никакво внимание на нашето присъствие; ние се наведохме, за да разберем какво говореше тя, и нашия преводач ни обясни, че тя повтаряше хиляди пъти едни и същи думи: „къщата ми: моята клета къща! моята мила къща! мъж ми! моя беден мъж! моя драг мъж!“ При следващия дом ни чакаше същата сцена: две жени, едната стара, другата млада, като си клатеха главите и кършеха ръцете, монотонно произнасяха: „Аз имах къща, а сега нямам; аз имах пет деца, а сега остана едно!“ Тая жена се избавила от общото клане и едвам що беше се върнала на своето пепелище, като се ползуваше от нашето идване, или от посещението на Беринга. Те биха могли отдавна да се върнат, но не смеели да се решат да направят това без покровителството на чужденеца. Техният погребален вопъл сме слушали ние отдалеко. Колкото отивахме по-далеч, толкова повече ние виждахме тия злочести, които повтаряха все същите думи. Но посред това отчаяние се виждаха малко сълзи; то беше сухо, кораво, безутешно. Извора на сълзите отколе беше вече пресъхнал и скръбта, мрачната скръб беше длъжна да си намери други изход. Малко по малко тия злочести жени и деца направиха подире ни едно погребално шествие от 400—500 души, като ни придружаваха със своя тъжно-печален вопъл, като който, дай, Боже, никога в живота си вече да не чуя. Но преди да продължа моя разказ, трябва да кажа няколко думи за Батак, така щото читателят да може по-добре да проумее всичко, що е станало тук. В това село е имало 900 къщи и от 8 до 9,000 жители, макар и да не е възможно да се определи точно количеството на народонаселението, по причина на съвършеното нямане в Турция на списъци или някоя-си достоверна статистика. Даже не е възможно да се придържаш към обикновеното правило да четеш на всяка къща по 5 души, защото българите, както руските селяни, държат се о стария, патриархален обичай, според който всички оженени синове със семействата си живеят в родителския дом до смъртта на дяда си. И така, понякога под един покрив живеят по 20—30 души, зарад това по-вярно е в България да се смята средно число от 8 до 10 жители във всяка къща. Едиб Ефенди в своя доклад говори, че в Батак е имало всичко 1400 жители. По-безсрамна лъжа от тая никога не е казвал даже някой турчин. Скайлер си набавил разписанието на данъците за текущата година, в което се показва, че в Батак има 1420 души, способни за военна служба и задължени да плащат бедел за освобождение от военната служба. В някоя европейска държава тая цифра би означавала общото число на населението до 15,000, но тука не може да се определи повече от 8 до 10,000, както в действителност и удостоверяват жителите на Батак и Пещера.

В Англия и изобщо в Европа имат твърде криво понятие за българите. Аз винаги съм слушал и, да си кажа правото, до последно време самичък мислех, че те са диваци, не по-цивилизовани от американските индианци. Представете си моето удивление, когато узнах, че почти във всяко българско село има училища, и че тия школи, където те не са изгорени от турците, се намират в цветущо положение. Те се издържат от сумите на доброволно възложен на себе си от българете данък, не само без правителствени подбуждания, но и въпреки многочислените затруднения, причинявани от властите, обучението в тия училища е безплатно — и за богатите, и сиромасите. И така надали ще се намери българско дете, което да не знае да чете и пише, и изобщо процентът на грамотните в България, не е по-малък от тоя в Англия и Франция. Така също аз мислех, че българските села се състоят от няколко малоценни къщици. които не е трудно да се направят подир пожара. Но какво беше моето изумление, когато видях, че повечето от тия села са добре съградени градчета с яки каменни домове и значително количество състоятелни, даже достатъчно богати граждане; някои от тях могло би да бъдат сравнени с английските и французски паланки. В действителност излиза, че българите не само не са диваци, но те са трудов, предприемчив, честен, образован и мирен народ.

При самото ни влизане в селото окръжаващата ни тълпа ни показа на един куп пепел и въглища, сред които се виждаха изгорели човешки кости. Турците направили на това място несполучлив опит да изгорят труповете. Малко по-нататък ние се сблъскахме с едно зрелище, което възбуди в нас ужас и съжаление. Скелетът на една мома, не по-стара от 15 години, лежеше на пътя, затиснат под отломъците на стените. На нея все още се виждаше ризата и българските чорапи, а босите ù нозе бяха почти запазили своята форма, защото плътта им беше досущ изсъхнала, ала не изгнила. На черепа се виждаше голяма зейнала рана, а дългите ù кестеняви коси се растилаха по земята. Достойно е за отбелязване, че всички женски скелети бяха облечени в ризи, и ние узнахме от много жени, които сами бяха преминали тежкото изпитание, освен последната му степен, какво обикновено турците извършвали над жените и момите. Като улавяли някоя злочеста, те я събличали по риза, натрупвали на куп дрехите и драгоценностите, сетне я безчестили колкото им било угодно, и последният хладнокръвно я убивал.

В следващия дом един от малкото българи, които ни придружаваха, ни показа това място, дето неговият малък, сляп брат бил изгорен жив, и мъжественият човек плачеше като дете, без да разбере, че на сляпото дете сега му е много по-добре. Точно насрещу него лежаха скелетите на две деца, затрупани с камъни и със зинали рани от ятаган на черепите. Въобще числото на убитите деца в тая касапница е, наистина, чудовищно. Тях често ги набивали на щикове и очевидците ни разказваха, че подобни шествия се разхождали по улиците на Батак и Отлу-кюю. Причината на това е твърде понятна: мюсюлманинът, като убие известно число неверни гяуре, влиза в рая. каквито и да са били греховете му. Мохамед вероятно е разбирал само въоръжени люде, а мюсюлманите тълкуват широко неговите думи и сметат жените и децата наравно с мъжете. При това убиванието на децата е по-износно, защото то е по-леко и по-безопасно. Тука в Батак башибозуците достигали до това, щото распарвали утробите на тежките жени и убивали неродените деца все с тая цел — да уголемят числото на жертвите си. Колкото се приближавахме по-близо до центъра на града, толкова количеството на костите, скелетите и черепите все се увеличаваше. Нямаше нито един дом, под развалините на който да не се виждаха останки от човешки трупове. На едно място една жена ме спря и, като ме улови за ръката, приведе ме през един куп камъне, зад които лежеше скелета на една мома, с дълги коси. Като ми показваше на това, що е останало от нейното мило дете, тя отчаяно плачеше, като си удряше безумно главата у стената. Няколко крачки по-нататък една друга жена, като седеше пред своя изгорен дом, скубеше си косите и диво гледаше на три малки черепа, които държеше в ръце. Как се е избавила тая майка, а са погинали децата? Кой можеше да каже това? Може би тя не е била в село по времето на сечта, или пък е побягнала с едното дете, като е оставила мъжа си да пази другите, или най-сетне от страх ги е напуснала всичките и побягнала. Ако последното предположение е справедливо, то не е чудно, че тя се предаваше на такова отчаяние.

Най-сетне ние дойдохме до черквата и училището. Земята до толкова беше затрупана със скелети и останки от гниещи трупове, че въздухът ставаше непоносимо препълнен със зловония. Училището се намира на едната страна от пътя, а черковата на другата. Първото, ако съдим по останалите стени, било е славно, голямо здание, способно да вмести от 200 до 300 деца. Под камъните и сметта, които покриват пода на няколко фута, намират са костите и пепелта на 200 жени и деца, живи изгорени. Редом с училището има една голяма яма, в която са погребани до 100 трупа две недели подир клането, но кучетата изровили тия импровизирани гробища, а дъждът, като ги напълнил с вода, преобърнал тая яма в отвратителен кладенец, пълен с плаващи гнили трупове. Същото зрелище представлява водата на съседната стругарница на брега на една речица. Отначало двата ù бряга били затрупани с гниещи на слънцето тела, но милосърдното небе пратило силен дъжд, който ги вкарал в коритото на реката и течението завлякло тия останки от човешката касапница, тъй че се намирали трупове, изхвърлени на брега в 40 мили разстояние посред сенчестите гори и гъстите шубраци близо до Пещера и даже до Татар-Пазарджик. Като влязохме в гробищата, ние неволно се спряхме: зловонието беше така силно, че не беше възможно да се върви по-нататък, но ние взехме по една шепа тютюн, и като я държахме до самия нос, отидохме по-нататък. Черквата беше малка и нея я окръжаваше една ниска каменна ограда, сред която бяха гробищата. Отначало ние не забелязахме нищо особено, а зловонието беше така голямо, щото ние едвам бяхме в състояние да гледаме настрани; но малко по малко ние забелязахме, че земята на гробищата е покрита с гноище по-високо от повърхността на улицата на 5 или 6 фута, и излезе, че приетото от нас гноище е купчина човешки трупове, покрита с дребни камъни. Целите гробища са затрупани на три, четири фута височина с човешки останки и от там излизало страшното зловоние. Подир няколко седмици след клането турските власти заповядали да се погребат мъртъвците, но вонята била така страшна, че било невъзможно да се изпълни това предписание. Останало да се задоволят с това, че закопали няколко тела, нахвърляли пръст над останалите, а в гробищата даже не влезли, но отдалече ги затрупали с дребни камъни. Но това опитване имало малка сполука, защото кучетата разровили камарата и из тая чудовищна гробница стърчаха на всяка страна ръце, крака, глави. Нам ни говориха, че в тия малки гробища се намират до 3000 трупа и ние лесно вярваме на това. Зрелището, което ни се представи, беше дотолкова страшно, че за цял живот не можем го забрави. В тая гниеща, зловонна купчина на места се виждаха къдрави детски глави, крачка, не по-големи от пръста ми, и ръчици като да са били прострени с молба за помощ. Тука се разлагаха наред под жежките зари на слънцето телата на младенците, които с недоумение са гледали в минутата на смъртта на лъскавото оръжие, облятите с кръв ръце на техните джелати; деца, които са изпуснали духа си посред ужаса, който ги е обзел; моми, които напразно са молили за пощада, и майки, които са се старали да защитят своите рожби. Сега те всички лежат тука безмълвни; не се чува нито плач, нито ужасни викове, нито вопли за пощада. Жетвата гние наоколо по полетата, а жетварите гният на гробищата.

Ние погледнахме в църквата, стените на която бяха се опушили от изгарянето на нейните дървени принадлежности, но се запазили цели. Това е едно ниско здание с тежки, неправилни сводове, под които едвам може да стои човек с висок ръст. Това, което се изправи пред нашите очи вътре в нея, дотолкова възмущаваше душата, че ние не можахме да го гледаме по-вече от една секунда. Грамадно число тела бяха отчасти изгорени и напълняха черковата с обгорени останки, а отчасти гниеха в най-отвратителен вид. Аз никога не съм си представял, че ще видя подобен ужас. На всички ни стана тежко и като залитахме като пияни, побързахме да излезем от тая зачумена дупка. С радост се върнахме на улицата, но и там на всяка стъпка срещахме като преди купища гниещи трупове, женски черепи с косми и отделни части от женски тела. Тук ни показаха една къща, дето били изгорени живи 20 души; там се виждаха развалините на друг дом, в който обезчестили и предали на мъченическа смърт 12 моми. Навред ужаси! ужаси! ужаси!

Джанюариъс А. Макгахан

Из „ТУРСКИТЕ ЗВЕРСТВА В БЪЛГАРИЯ” - Писма на специалния кореспондент на Daily News Дж. Макгахана
(Превел С. Стамболов. София 1880. Скоро-Печатница на Я. С. Ковачев)

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK