За тяхното спасение съм длъжен да бъда непреклонно взискателен, суров и твърд | А.С. МАКАРЕНКО

„В продължение на осем години трябваше да виждам не само безобразната мъка на изхвърлените на пътя деца, но и безобразните духовни изкълчвания у тези деца.”

В своята „Педагогическа поема” Макаренко споделя наблюденията и дългогодишния си опит като педагог-реформатор в условията на трудово-възпитателната колония за малолетни престъпници „Максим Горки”. С изключителна посветеност на възпитателното дело, целеустремен новаторски и необичайно успешен социално-педагогически опит, Антон Семьонович успява да превърне няколко поколения безнадзорни деца, свикнали с човешката неправда, в осъзнати членове на една трудова общност, притежаващи чувство за отговорност, чест, дълг, любов към знанията и себеразвитието.

(А. С. Макаренко. 1932 г.)

Максим ГОРКИ за делото на МАКАРЕНКО 

Откъде са се взели „безпризорните”? Това са деца на „бежанци” от западните губернии, пръснати из цяла Русия от вихъра на войната, на бедни хора, загинали през гражданската война от епидемии и глад. Децата с лоша наследственост и неустойчиви пред съблазните на улицата, очевидно, вече са загинали, останали са само напълно способните за самозащита в борбата за живот здрави деца. Те охотно се съгласяват да работят всичко, лесно се подчиняват на трудовата дисциплина, ако тя е тактична и не оскърбява съзнанието им за собствено достойнство, те искат да се учат, и добре се учат. Те разбират значението на колективния труд, разбират неговото предимство. Аз бих казал, че животът, макар и суров, но превъзходен възпитател на хора силни, е изпитал тези деца като колективисти „по дух”. Но същевременно почти всяко от тях е вече с малко или много рязко очертана индивидуалност, всяко от тях е човек „със свое лице”. Колонистите от Куряжката трудова колония правят странно впечатление на „благовъзпитани”. Това особено се забелязва в техните отношения към „малките”, към новаците, които току-що са дошли или които току-що са доведени. „Малките” изведнъж попадат в замайващи условия на умна грижливост от страна на инак страшните на улицата юноши. Нали именно такива юноши са ги пердашили, експлоатирали, учили са ги да крадат, да пият ракия, учили са ги на много други работи. Един от „малките”, пастирче, отлично свири на флейта в оркестъра на колонията — научил се да свири за пет месеца. Твърде забавно е да се гледа как тактува с голата си, с чугунен цвят ръка. Той ми каза:

Когато дойдох тук, много се изплаших. Ле-ле-е, мисля си, колко много са тук! Ако почнат да ме бият, няма да мога да се измъкна. Но никой даже с пръст не ме е бутнал.

Кой можа така неузнаваемо да измени, да превъзпита стотици деца,  така жестоко и оскърбително смачкани от живота? Организатор и завеждащ   колонията е А.С. Макаренко. Безспорно,  той е талантлив педагог. Колонистите наистина го обичат и говорят за него с тон на такава гордост, като че ли те сами са го създали. Той външно изглежда суров, скъп на думи, над 40 години, с голям нос, с умен и проницателен поглед, той прилича на военен и на селски учител „с идеи“. Говори хрипкаво, като със спаднал или простуден глас, движи се бавно, навсякъде успява, всичко вижда, познава всеки  колонист, прави му характеристика с пет думи, също като че ли прави моментална фотография на характера му. У него сякаш е развита   необходимостта мимоходом, незабелязано да погали някое дете, да каже на всеки ласкава дума, да се усмихне, да поглади стригана главичка.

В събранията на командирите, когато те деловито обсъждат работата в колонията, въпросите за прехраната и взаимно се изтъкват неуспехите в работата на отредите, разните небрежности, грешките – Антон Макаренко седи настрана и само от време на време казва по две-три думи. Почти винаги това са думи на упрек, но той ги произнася като по-стар другар. Слушат го внимателно и не се стесняват да спорят с него като с 25-и другар, който е признат от двадесет и четиримата за по-умен и по-опитен от всички тях.

Той е въвел във всекидневния живот на колонията нещо от военната школа и това е причината за разногласията му с украинската Народна просвета. В 6 часа сутринта в двора на колонията тръбата дава сигнал: „Ставай!” В 7 часа, след закуската, се дава нов сигнал и колонистите образуват каре в средата на двора, в центъра на карето застава колонист със знамето, отстрани на знаменосеца – двама колонисти с пушки. Пред фронта Макаренко накратко обяснява на момчетата предстоящите дневни задачи и ако има провинили се в нещо – обявяват се наказанията, които са определени от командирския съвет. След това командирите повеждат своите отреди към работата. Целият този церемониал се харесва на децата.

А. С. Макаренко умее да говори на децата за труда с такава спокойна, скрита сила, която е по-понятна и по-красноречива от всички красиви думи. А за него, според мене, по-красно говори следната извадка от неговия малък предговор към биографиите на възпитаните от него колонисти:

„Когато преписвах стотната биография, аз разбрах, че чета най-потресающата книга, която ми се е случвало изобщо да чета. Това е концентрирана детска скръб, разказана с такива прости, такива безжалостни думи. Във всеки ред аз чувствувам, че тия разкази не претендират да предизвикат у никого жалост, не претендират за никакъв ефект, това е прост, искрен разказ на малкия, изхвърлен в самота човек, който вече е привикнал да не разчита на никакво съжаление, който е привикнал само към враждебните стихии и е привикнал да не се смущава в това положение. В това, разбира се, е страшната трагедия на нашето време, но тази трагедия виждаме само ние. За горкиевците тук няма трагедия – за тях тя носи привично отношение между тях и света.”

„За мен в тази трагедия може би има повече съдържание отколкото за всеки друг. Аз в продължение на осем години трябваше да виждам не само безобразната мъка на изхвърлените на пътя деца, но и безобразните духовни изкълчвания у тези деца. Да се ограничавам със съчувствие и съжаление към тях аз нямам право. Отдавна бях разбрал, че за тяхното спасение съм длъжен да бъда непреклонно взискателен, суров и твърд… Аз трябваше да бъда по отношение на мъката им също такъв философ, каквито бяха те самите по отношение на себе си.” 1929 год.

„В това е моята трагедия, и аз особено я почувствувах, като четях тези записки. И това трябва да бъде трагедия за всички ни, ние нямаме право да извръщаме глава от нея. А ония, които си правят труд да изпитват само сладката жалост и захарното желание да доставят на децата само приятност, те просто прикриват своето лицемерие към тази обилна и затова евтина за тях детска скръб.”

(А. М. Горький и А. С. Макаренко со старшими колонистами. Июнь 1928 г.)

* Максим Горки в предговора към книгата „Педагогическа поема“, Антон С. Макаренко
Снимки: balkans.kp.ru

Tози сайт използва "Бисквитки". Научи повече Приемам

Моля, запознайте се с нашите Общи условия и Политика за поверителност