Назаем от киното ~ „Лавина”, създаден по романа на Блага Димитрова

94 години от рождението на голямата наша писателка и поетеса

Всеки сам създава лавина, която ще го погълне.

Ние сме онова, което прави от нас любовта.
Срещне те стар познат и се провикне: - Какво става с тебе? Не мога да те позная!
Ние сме онова, което кара другите да кажат: - Не си ти!
Ние сме онова, което кара самите нас да се изплашим: - Какво става с мене? Не мога да се позная!
Всичко онова, което ни сковава в собствени граници, не сме ние.
Ние сме, когато станем своята противоположност.
Когато се изскубнем от верижката и изненадаме себе си.
Ние сме онова, което прави от нас любовта.

Любимото лице не се запомня - макар и да го гледаш часове.
Дали защото се впечатва в тебе така дълбоко, че през теб излиза и се излъчва някъде отвъд?
Или защото, гледайки в него дълго, все искаш в погледа му да откриеш как ти се отразяваш там и търсиш в него собственото си лице?

Да не предприемаш нещо в любовта е най-изразителното действие за този, който разбира.

Къде отиват ненаписаните стихове, неродените образи?
Въздухът е пълен със зародиши на неосъществени творби. Може би те са онази съставка на земната атмосфера, която дава живот на планетата.
Ние вдишваме поезията от въздуха, без да усетим.
Тя прониква в нас чрез ритъм на заглъхнали стъпки, чрез излъчвания от фантазията на непознати поети, отдавна мъртви, чрез душевни вибрации, които не могат да пресекнат.
Слепи и глухи минаваме през света, без да доловим поезията наоколо. Само когато кожата ни се провре през огъня и леда на някакво страдание, в нея се отварят рани като очи и уши. И докато раните не са още заръбнали, ние поемаме през тях на парещи глътки поезията на света.

Диря остава, когато се върви по неутъпкано.

Затворете се в къщи, свийте се в охлювната си черупка, станете пепеляви, кротки, плахи, и никога нищо ярко и разтърсващо няма да ви се случи. Или почти нищо.
Живот без задъханото присъствие на Случая е мъртвило. Самото предусещане, че може да те връхлети нещо непредвидено, че изобретателният Случай диша нейде в тила ти, че те причаква зад оня гребен на планината, зад оня дънер - това придава на дните тръпчивия жизнен сок. Да си нащрек: нещо ти предстои! Това е може би истинското съществуване. В такива мигове на изтръпване пред неизвестното влизаш в контакт с всичко.

Самото отбиване от пътеката е вече характер.

Върви. Най-неопровержимото изразяване на човека е вървежът.

Този, който върви напред, се уморява най-много.

Грешките ни произтичат от победата. Повярвахме, че всичко ни е позволено.

Погубва ни древната като света човешка мечта за пряк път.

Да се задържиш изправен на два крака – това е мъката да бъдеш човек.

Колко по-трудно и по-дръзко, толкова по-близко до осъществяването ни. Заедно с всяка стъпка сгазваме страха, стъпкваме колебанието си. Ставаме човеци.

Никой не иска да се покаже по-слаб от другите. Повече се боиш да не бъдеш заподозрян в малодушие, отколкото да изложиш живота си на риск. В групата действат странни закони: вътрешният страх те пази от външния. Боиш се да не се видиш в очите на другите страхлив и жалък.

Секунда закъснение може да струва един живот. Колко умират от закъсняла протегната ръка, от закъсняла добра дума, от закъсняла справедливост…

Изхвърли амбициите, честолюбие, суета, злонамерени замисли като излишен товар, който може да те прекатури в пропастта! Остани с леко сърце!

Всеки се стреми са се изкачи нагоре. Зависи къде. Един се катери на висок пост и трепери да не падне оттам. А друг се катери на скала…

Без да желаеш, убиваш някого някъде.
Без да подозираш отнемаш нечие дихание.
Без да възнамеряваш, го блъскаш с лакът или поглед.
Без да съзнаваш, раняваш с усмивка, с жест, с мълчание. Знаеш ли къде, в кого рикошират твоите думи?

***

– Защо не си намери едно кротко момиче да бъде сянка на твоята сянка?
– Ти си единствената за мене. Създаваш ми напрежение. В мига, в който престанеш да ми се опъваш, ще убиеш трепета.
– Аз съм много слаба. Опърничавостта ми е броня, за да скрия слабостта си. В мига, в който сложа глава на рамото ти, ще се разтопя като снежинка.
– Може би тъкмо това ме е спирало. Винаги по-силният подчинява по-слабия, обезличава го и го превръща в свое повторение. А човек не може да бъде влюбен в собственото си отражение. И отново започва да търси силния партньор.

***

Гробът на нашите родители ни учи на нежност.

 

Снимка ~ Ваня Цветкова в кадър от „Лавина”