„Аз съм една съвсем нормална откачалка.“
Джанис Джоплин е родена на 19 януари 1943 г. Тя е тази, която проправя пътя за жените в рока, като доказва, че може да пее, пие и да бъде също толкова свободна, колкото и колегите й от мъжки пол. Тя е битник в истинския смисъл на думата, става известна като „Кралицата на психеделичния соул“ и остава завинаги в рокендрол историята с прочувствения си, продран глас и наелектризиарщото си присъствие на сцената. Списание Ролинг Стоун я поставя под номер 46 в класацията си „100-те най-велики творци за всички времена“ през 2004 г., както и под номер 28 на класацията „100-те най-велики певци на всички времена“. През 1995 г. влиза в Рокендрол залата на славата. Макар да е икона на хипи движението, харизмата и уникалният й глас завладяват всеки, който обича качествена музика.
Една от най-великите певици на човечеството умира сама от свръхдоза хероин в един мотел в Лос Анджелис, на 27 години, 18 дни след Джими Хендрикс и 9 месеца преди Джим Морисън, които си отиват на същата възраст, и с това влизат в станалия легендарен Клуб 27. Явно предчувствайки, че начинът й на живот ще предизвести края му скоро, младата Джанис изготвя завещание, като оставя 2500 долара за погребален купон, на който да раздават шоколадови кексчета с хашиш. След смъртта тялото й е кремирано и прахът й е разпръснат от самолет в Тихия океан. На заупокойната служба присъстват само родителите й.
Ще купонясвам, докато съм на тази земя. Ще си взема всичко днес и сега. Не знам къде ще съм след 20 години, така че смятам да продължавам да прекалявам, защото ако започна да пестя и съхранявам части от себе си, няма да остане нищо за самата Джанис.
Можеш да унищожиш сегашния момент като се тревожиш за утре.
На сцената правя любов с 25 000 души, а после си тръгвам сам-самичка към къщи.
Да си интелектуалец само те поставя пред множество въпроси и никакви отговори. Можеш да изпълниш живота си с възгледи и идеи и пак да трябва да се прибираш вкъщи сам. Всичко, което наистина притежаваш, което наистина има значение са чувствата. За мен това е музиката.
Вие сте това, с което се задоволявате. Струваш толкова, колкото това, с което се задоволяваш.
Няма да има повратна точка. Няма да има „слеващия месец ще съм по-добър, следващата шибана година, следващия шибан живот“. Нямаш никакво време за чакане. Просто трябва да се огледаш и да си кажеш: „Ето, това е! Това е наистина всичко, което трябва да е. Това малко нещо.“ Всеки се нуждае от такива малки неща и може да ги има. Всеки се нуждае просто от малко...увереност от някой друг, и може да успее. Всеки, всеки се бори да защити малките си чувства. Всеки се опитва колебливо да ги изрази, но после се отдръпва. Това е толкова повърхностно и изглежда толкова... изглежда като срам. Сякаш сме толкова близо до това да сме истински, добри, открити и даващи. Но не сме. Няма и да бъдем.
Да съм искрена със себе си, да съм този човек, който живее вътре в мен, да не играя игри. Това е, което се опитвам да направя, да не залъгвам с глупости себе си и да не залъгвам някой друг.
Не прощаваме на хората, защото го заслужават. Прощаваме им, защото те имат нужда от това и защото ние се нуждаем от това. Всички се нуждаем от това.
Ако ти се случват повече гадости, отколкото заслужаваш, знаеш какво трябва да направиш, човече. Знаеш..., просто ти трябва повече музика.
Винаги съм искала да бъда артист, каквото и да означава това. Както другите момичета искаха да станат стюардеси. Четях. Рисувах. Размишлявах.
Публиката иска любимите й блусари да са нещастни и страдащи.
Граби с пълни шепи от живота, докато можеш.
Утрешният ден никога не настъпва. Винаги е днешният.
Свобода е само още една дума за това да нямаш какво да губиш.
Снимки ~ richestnetworth.org, theredlist.com, liveinternet.ru