Назаем от киното
Мир!... Можеше ли да има мир у една болна, прокълната душа? – Димитър ДИМОВ
Романът на Димитър Димов „Осъдени души“ излиза от печат през 1945 г. Филмиран е от Въло Радев през 1975 г. с Едит Салай и Ян Енглерт в главните роли. И двете произведения се превръщат в класика. Историята за обсебващата любов на богатата англичанка Фани Хорн към испанския монах Рикардо Ередия е разгърната на фона на хаоса и безредиците по време на Гражданската война в Испания. Красива, но неосъщствима и невъзможна любов, която неминуемо отвежда главните герои към тъмната им страна и разрухата.
Каква драма, какъв вътрешен конфликт бе разтърсил душите на тия хора? Не искаше от празно любопитство да разчепква и да причинява страдания на тия болни осъдени души. Оставаха само димящи купове от черна пепел, защото тъй искаха развитието и логиката на живота.
Да, сигурно имаше изцерителна сила, някакво страшно щастие в тази лудост!
И двамата - всеки от тях в своята среда и по своя начин на живеене - се движеха по една и съща наклонена плоскост, която водеше към пропаст.
Този свят принадлежи на силните. Силният да стане по-силен, като унищожи слабия.
Ние все чакаме да дойде нещо, а то не идва и не идва. Защо е така? Защо всичко е илюзия? Животът, смъртта и желанието да бъдем обичани.
Внезапно изпита зловещото усещане, че е попаднала в страна, където някой бе отключил и пуснал лудите на свобода, които от своя страна бяха взели по някакъв начин властта и сега преследваха нормалните хора.
Тя почувствува че и този човек бе също като нея някакво абсурдно отклонение от логиката, от красотата и съвършенството на живота, че също като нея и той бе загубил солидарността си с другите човешки същества и затова живееше, като самотен призрак под мрачните сводове на своя бог, на своите догми и на своята метафизика, че и той не е друго освен безсмислица, освен дрипа, освен зло…
Може би смъртта и страданието, които ще видите тук, ще ви научат да мислите повече за другите, отколкото за себе си. А това ще спаси душата ви.
– Значи страданието има цел?
– Положително.
– Каква е тази цел?
– Изкуплението!... След всяка понесена болка вие ставате една степен морално по-съвършени.
Вашият бог не съществува! Вашият бог е студена, безчувствена, гибелна фикция на разума, която ви владее, защото нямате сърце, защото тази фикция е убила всичко човешко у вас…
– Оставете морала настрана!... Най-отвратителното е да вършиш безсмислица и да се чувстваш морален.
Ако всяка фибра на тялото й, всяко движение на мисълта й се стремяха към Ередиа, ако това чувство, което изпитваше към него, можеше да се нарече възвишено, какво бе направила тя, за да спечели сърцето му? Нищо, съвсем нищо!... Тя искаше да сграбчи това сърце направо, да го откъсне, както грубите ръце на лаком човек откъсваха узрелия плод на дървото. Тя искаше да го погълне, да се насити от него без друга мисъл освен мисълта за удоволствието, което щеше да изпита. Преследвайки Ередиа, тя не се питаше ни най-малко какво щеше да предизвика любовта й в сърцето му, защото беше свикнала да мисли само за себе си. Тя си въобразяваше, че само трябваше да отиде в Пеня Ронда и да протегне ръката си, за да го улови, след като предварително с цинична откровеност му бе признала любовта си, сякаш за да спести една празно отиване. Той сигурно си мислеше тъй и така всъщност се бе развило всичко, при все че Фани не можа в момента да го съзнае и предотврати. Ах, ето защо тя го изпълваше с отвращение.
И все пак в търпението на монаха нямаше безразличие, а само достойнството на човек, който ги превъзхождаше неизмеримо.
– Слушайте, братко...
– Не ме наричайте братко.
– Тогава слушай, идиот!
Това, което мислиш и чувствуваш, е вярно, вярно… но важи само за двама ни. Ти никога не би могла да рискуваш и да пожертвуваш живота си за другиго и тъкмо това е, което подсказва силата на любовта ти, което ме изгаря и мъчи… Може би и аз те обичам така, може би и аз бих предпочел да пожертвувам живота си за тебе, а не за другиго, макар и със самоизмамата, че върша това с християнско чувство.
В нейното лице имаше нещо недействително и призрачно красиво, което го караше да прилича на ангел и демон, което отричаше всяка радост в живота – в своя и в този на другите.
Егоизмът ти е насаден от насладите, които убиха волята ти, от безумното устройство на този свят, което дава възможност на тебе и на класата ти да вземете всичко и да не давате нищо…
И затова се смееше така, защото всички смяташе за луди, без да съзнава, че през тия месеци се бе разболял от най-страшната лудост в света - лудостта да не се вълнува от нищо, да се подиграва на всичко.
– Други ще му останат верни!
– Кой?
– Вие, разбира се.
– Та аз го мразя!
– Въображение на влюбена жена.
Човек би казал, че се срамуваме от произхода си, което не е вярно. Срамуваме се само от себе си.
– Отегчаваш ме с гордостта си.
– Това е единственото, което ми остава.
– Пази го за пред другите.
– Защо не и пред теб?
– Защото и двамата сме еднакво пропаднали.
За първи път в живота си виждаше такава трагична фигура. И може би щеше да почувствува състрадание към нея, ако тя неволно, несъзнателно, с всеки жест и всяка дума не изразяваше дълбокото презрение, което изпитваше към него. Нямаше основание да й се сърди – с какво право можеше да изисква почит, – но в погледа й, в тия надменни зелени очи имаше някакъв презрителен блясък, който се забиваше в гордостта му като нож.
Имаше нещо разкъсващо и тъжно в контраста между безгрижните маниери, които симулираше, и вътрешната драма на личността й.
И все пак тя изглеждаше необикновено красива в гордостта, в студенината и меланхолията си, в тая затвореност, присъща на англичаните, чиято упоритост оставаше дори всред разложението и дрипите на порока.
Дали я обичаше? Той си зададе въпроса ненадейно, но веднага си отговори с положително "не". Твърдите и независими жени го дразнеха. Интелектът им се насочваше винаги към абсурдни неща.
Изведнъж тя забеляза, че двамата бяха вкопчили ръцете си конвулсивно един в друг. Колко дълбоко в тоя момент на нужда и слабост дори у тях, полублагородниците, индивидуалистите, лентяите и паразитите на обществото, които от снобизъм презираха еднакво и благородниците, и плебеи, колко дълбоко у тях, проядени от червея на егоизма и мизантропията, се проявяваше нуждата от човешка солидарност!...
– Като всеки лъжец, аз съм слаб, подъл и страхлив.
– Вие сте само нещастен... Подлеците не признават грешките си.
Ето за кого бе дошла тук! … Ето какво бе останало от магнетичната привлекателност на този испански монах! Спомни си юношеския възторг, с който бе почнала да го обича, мъката, която изпитваше за него, устрема и себеотрицанието, с което се бе хвърлила да го спаси от анархистите, петнистия тиф, на който излагаше живота си всеки ден. Какво бе останало от всичко това! Само смехът й, само съжалението към един луд!
Най-после тя го виждаше такъв, какъвто бе в действителност - един безумец, един безплоден човешки дух, отрицание на живота, на всяка радост и щастие… Сега тя го виждаше като безчувствен и зъл жрец на мрака, на небитието и смъртта, зад която стоеше едно жестоко, студено и отчайващо нищо.
Ти търсиш безогледно само удоволствия, само наслади... Затова хукна подир Ередиа, затова сега пушиш тъй невъзмутимо пред пресния труп на един мъртвец, на един приятел, който те обичаше. Ти пушиш сега не от липса на предразсъдъци, не от ексцентричност, не за това, че Мюрие не би се оскърбил от постъпката ти, а просто защото в тоя момент ти се пуши, защото нямаш воля да си наложиш да не пушиш и да проявиш почитта, която от незапомнени времена сме свикнали да дължим на мъртвите... Да, ти виждаш всичко това, съзнаваш го, но нямаш сила да се промениш.
– Сполучих, напълно!... - каза тя със смях.
– Не сполучихте, но отмъстихте.
– Радвам се, ако е така.
– Зная!... Защото ви липсват други радости.
Цял живот съм искала да ми каже някой защо тъгата е най-голямото човешко чувство...
