Отново свободен и щастлив. Днес Венсан Касел живее в Бразилия, където има много диви маймуни. Той обаче си остава стопроцентов французин и навсякъде търси камамбер. И да, наистина изглежда щастлив. Руското издание на списание GQ предлага любопитно интервю с актьора, направено по време на фестивала в Кан, където филмът с негово участие „Това е само краят на света” спечели Голямата награда на журито.
Касел е професионалист в носенето на костюми casual с непринуден френски маниер. Днес е в бяло – толкова, колкото е нужно, тъмносини джинси и еспадрили. Сяда на масата и небрежно мята мекото си яке на съседния стол. Зад оранжевите стъкла на слънчевите очила се виждат очите му, а сребристата брада не може да удържи подозрителната му младоликост. Човекът, който преди три години се раздели с най-красивата жена на планетата, Моника Белучи, днес изглежда щастлив.
(Vincent Cassel and Monica Bellucci by Ellen von Unwerth, 2005)
За разлика от повечето си агресивни и раздразнителни герои, днес Венсан не се дразни от нищо. „Да, това е самата истина. Бих казал, че сега нищо не е в състояние да ме вбеси. Защото съм щастлив. В новия ми филм, героят ми Антоан е нещастен, затова е естествено всичко да го ядосва. Накратко – когато преживяваш тежък период, наистина си като обезумял. Искаш да избиеш всички. Но ако нещата са наред – е, тогава животът е прекрасен и всичко се случва с лекота.
За Касел лекотата е религия. И признава, че има къса памет, не обича да учи текстове и мрази да се настройва предварително преди сцените. „Не обичам да уча текстове наизуст, не обичам и да работя – най-добре е, когато самата ситуация работи за мен. Гледам на работата си на снимачната площадка като време, прекарано на вечеринка. Трябва да се веселиш, да играеш, да бъдеш лек, да не се отнасяш сериозно към себе си. Обичам игривата природа на актьорството. Играта – тя е психофизически опит. Ха, доста сложна дума, която узнах по време на ученето си и веднага намразих. Звучи толкова сериозно, а всъщност всичко е така прозрачно. Повярвайте ми, за да се роди един персонаж е нужно тяло. Какво е душата, аз не знам, твърде сериозно ми се вижда. Твоето тяло изживява една история, плаче, смее се – и това не си ти, и тъкмо това е хубаво.
Когато тялото на Касел не снима филми, то е в Бразилия. Половин година актьорът живее в Рио, занимава се с капоейра и вдъхновява месните папараци със снимки на тренираното си тяло, излизащо от океана.
Най-новият му филм Juste la fin du monde, („Това е само краят на света”), представя историята на едно дисфункционално семейство. Там всеки крещи на другия, ходят по ръба на собствените си изопнати нерви и си пречат с всички сили. 27-годишният канадски режисьор Ксавие Долан описва този сюжет с две думи – „Семейството – това е там, където боли”. А Венсан е горд от кожата, в която влиза тук. „Всичко това ми е толкова близко. Проблемът с роднините е в това, че не ги избираш ти. И се налага да си имаш работа с тях, такива, каквито са. Докато смъртта ви раздели. Длъжен си да правиш всичко, което зависи от теб, за да поддържаш тези отношения, дори когато това изглежда невъзможно. Оскар Уайлд е казал: „В началото обичаш родителите си, после ги ненавиждаш, после изведнъж им прощаваш”. Дори да не са те тормозили в детството, дори да не носиш големи травми, просто заради това, че трябва да пораснеш, е нужно да „убиеш” своите родители. Забелязал съм и още нещо – в тази минута, когато те умират, ти преставаш да се сражаваш с тях и започваш да изглеждаш точно като тях. Чувал съм преди: „Влюбен си? А видя ли майка й? Тя ще стане точно като нея!”. Не се смейте, всичко това е истина. Понякога не в пряк смисъл, а в някаква хитра интерпретация. Гледаш жена си и си мислиш: „Мамка му, това не може да бъде!”. Виждам го и у себе си. Аз се превръщам в собствения си баща. Говоря като него, движа се като него – всичко. Всъщност, в това се състои безсмъртието”.
През ноември, Венсан Касел ще навърши 50. И изглежда по същия великолепен начин като бившата си съпруга Моника Белучи, която изигра „момичето на Бонд”. Тази годишнина съвсем не напряга Касел. „Чувствам се комфортно. Приятно ми е. Аз съм свободен, в добра форма, почти не пия, зарязах пушенето на… трева. Е, добре де, има и изключения… Станал съм един такъв здравословен – все си пълня чиниите със зеленчуци. Много неща проумях. Не зная, това е един съвсем естествен процес, трудно ми е да го опиша”.
Колкото и свободен и безгрижен да изглежда Венсан, все пак и той си има една привързаност. „При нас, у дома казват: J’aime rien. Je suis parisien – Парижанин съм. До мозъка на костите си. Но моето сърце е разделено наполовина, и все аз съм този, който винаги заминава нанякъде. Чувството за принадлежност и привързаност осъзнаваш с възрастта. Аз например, съм много привързан към Ню Йорк. Майка ми живееше там, аз също. Бях в Actors Studio, беше началото на ерата на хип-хопа. Когато живеех там и се връщах във Франция, за всички бях американец. Носех маратонки, ядях джънк фуд и обичах културата, която през 80-те години французите още не познаваха. Но тъкмо в Ню Йорк осъзнах, колко всъщност съм французин. До такава степен, че си спомням, как вървях по улиците на Ню Йорк, слушах Едит Пиаф и плачех, защото никъде не намирах и парченце шибан камамбер! Нашето миризливо сирене, което всички обожават – всички, освен американците. И тогава разбрах – французин съм! In God We Trust? Не! Ние не вярваме в Бог, ние убихме своя крал и проведохме секуларизация. И днес, когато в света има толкова проблеми свързани с религиите и кризата на идентичността, аз знам, че моята позиция е позицията на един стопроцентов французин. По дяволите, да живее революцията!
Снимки: theredlist.com, blog.cannes-destination.com, purepeople.com, news.yahoo.com, cinetelerevue.be