Актьорът, който се роди и умря на сцената
Той се ражда на 7-ми март, но родителите му решават да го запишат на 8-ми. „Нека е подарък за женския празник”, казали те. Така и станало. Андрей Миронов се превръща в актьор, пред когото жените благоговеят. В навечерието на 8-ми март 1941 г., 30-годишната му майка Мария получава контракции зад кулисите на сцената. Така с дългоочаквания син се ражда и красивата история за началото на неговия път. Първите си роли Андрей играе в училищния театър, после постъпва в театралната школа. Родителите му благославят този избор, а съдбата ще подреди картите в живота му. В театъра Миронов изиграва много водещи роли – от Дон Жуан до Фигаро. В киното той е неустоим любимец на публиката - "Диамантената ръка”, Невероятните приключения на италианците в Русия”, „12-те стола”, „Човек от булеварда на Капуцините”, „Старци-разбойници”.
През есента на 1978 година, по време на гастрол в Ташкент, той преживява първия си мозъчен кръвоизлив. Вторият се оказва фатален. Той застига Миронов на сцената на театъра в Рига, където играе Фигаро. Именно в този ден, 14 август 1987 г., в Прибалтика идват всичките му близки – майка му, съпругата му и дъщеря им, и много други приятели.
Неговият партньор на сцената, Александр Ширвиндт, си спомня последната реплика на Миронов: „Да! Известно ми е, че някакъв богаташ навремето е бил неравнодушен към нея, но дали защото после я е разлюбил, дали защото така й се харесало повече, днес тя оказва се предпочита мен!”. Това са последните думи на Фигаро, които Миронов произнася. После, пренебрегвайки логиката на взаимоотношения с графа, Фигаро започва да отстъпва назад, опирайки ръка на сценичната беседка, свличайки се полека-лека… Графът, извън всеки сценарий се спуска и го прегръща в абсолютната тишина на залата, удивена от това изненадващо развитие на сюжета. Завесата пада. „Шура, боли ме главата!”, едва промълвява Миронов. Два дни лекарите се борят за живота му, но са безсилни. На 16-ти август, актьорът си отива от този свят едва на 46 години. Погребват го с костюма на Фигаро.
С поклон и аплодисменти за живота и ролите на големия Андрей Миронов.
Животът е велик дар. А за човека, както става ясно, той съвсем не е дълъг.
Популярността поначало ти се струва съдба, а после често се оказва ирония на съдбата.
У дома винаги цареше атмосфера на предстоящо театрално действие.
Моите родители - Мария Миронова и Александр Менакер, почти винаги репетираха вкъщи, и много скоро аз разбрах, колко жесток по отношение на себе си, и колко тежък е този занаят.
Трябва да се стараете да правите всичко добре. Лошо и само ще се получи.
Днешните зрители са по-образовани, по-информирани, а актьорът няма право да бъде по-глупав от своите зрители.
Актьорът няма полза от гладка, спокойна биография.
В актьорството има две неща – талант и личност. За да се създаде, за да възмъжее личността, не е задължително да си бил в Сибир или да си товарач, просто трябва да минеш през трудностите. Много известни актьори не познават благополучието.
Не бих казал, че съм бил безумно щастлив във всяка минута от живота си и че винаги съм искал да се веселя като своя героя в „Диамантената ръка”, но въпреки това, аз съм оптимист.
Когато липсват битови страдания, запълвам ги с морални.
Да се отнасяш към актьорската работа като към приятно прекарване на времето, е възможно само по недоразумение.
Да играя мога във всеки жанр. Единственото, което ми се иска, е моят герой да не е по-глупав от мен.
За жалост има много зрители, особено млади зрителки, които никак не искат да ограничат контактите си с актьорите – дежурят по стълбите, плачат, късат си дрехите… Но това е цената на нашата популярност и зрителския интерес.
В киното на мен ми предлагат основно еднопланови роли. Или млад жизнерадостен шегаджия или екстравагантен мошеник.
Като повечето простосмъртни, обичам да пея. Това ми носи огромно удоволствие.
Всъщност аз съм един твърде неуверен човек.
Зрителите много ме жалят. Веднъж, по време на концерт в Ленинградския дом на офицерите, от залата на сцената ми доставиха един огромен лимон, на който беше написано: „Андрюша, изяжте го. Изглеждате зле!”.
Различни неща са писали за мен. Приятно е, разбира се, когато те хвалят. Но по принцип, ръководя се от правилото на Маяковски. Той никога не се интересувал, хвалят ли го или го ругаят. Той питал: „Уважават ли?!”
В нашата страна, за да живееш, трябва да умреш.
В къщи нямам нужда от звезди. Имам нужда само от жена си и моето детенце.
За да паднеш от коня, първо трябва да се качиш на него.
Много ми е трудно и болно да се примиря с мисълта, че за зрителите най-голямото ми достижение в киното е филма „Диамантената ръка”.
Преди си мислех, че съм лек характер. Но с годините забелязвам, че ставам все по-мрачен.
Не разбирам особено значението на думата „хоби” в руския език. Накратко – аз обичам мекици и балет.
Снимки: theplace2.ru, nnm.me, culture.ru, gazeta.ru