Назаем от киното
– Анна, какво искаш най-много на света?
– Крокодил.
Анна, 6 години
Цели 13 години Никита Михалков снима своя документален разказ, в който упорито задава няколко прости въпроса на своята подрастваща дъщеря Анна. От какво се страхува, какво обича най-силно, какво не обича, какво най-силно иска на света. През 1993 г. режисьорът завършва своята „Анна: от 6 до 18”, която е отличена с престижната награда „Феликс”. Но филмът освен документ за детството е и истински документ на времето и настъпилите промени в годините на перестройката. Как времето променя ценностите и детските мечти, как незабелязано изтрива невинността и слага маска на чистите малки лица, как искрените откровения се обличат в премерени отговори. Ето някои от размишления на големия руски режисьор, споделени във филма му „Анна: от 6 до 18”.
Всеки човек, всеки народ, всяка страна, има свой собствен неповторим път, който е длъжен да извърви без подсказка и насилие, спокойно и с достойнство. Без да завиждаме на тези, които вече са стигнали целта, и помагайки на онези, които изостават по пътя. Просто без да пречим…
– Анна, какво искаш най-силно?
– Да бъда умна… да се държа добре… да отговарям добре…
Анна, 7 години
Страхът да отговориш неправилно… как добре го познавам… Бях левак и в училище ме отучваха. Помня този ужас, когато ти бързайки, пропускайки букви, правиш драскулки с непривичната си дясна ръка, а класът вече е свършил с писането и чакат само теб. Страхът да бъдеш различен от другите. Това е основният страх, изпитван от ранна възраст, от всеки, живеещ в нашата страна.
– Анна, в какво се състои новият живот, дошъл с перестройката според теб?
– Бъдещето в розови краски - човек може да живее така, както му се иска.
Анна, 13 години
Разговарях с моята дъщеря и с ужасяваща яснота разбирах колко далеч е това момиче от мен сега, колко скрита е същността й, как не иска да допусне до себе си никого, дори мен, родния й баща. Колко лесно, колко стремително й отнеха правото да се смее безпричинно, да говори глупости и да не се бои от наказание за това.
Времената, в които у хората заспива човешкото достойнство, изтрива се представата за чест, когато за пари можеш да продадеш офицерските си пагони и да купиш чужд орден, когато изчезват понятията за грях и срам, такива времена в Русия наричаме „смутни”.
Колко много пораснаха възможностите ни и колко повече ни се струва че знаем, но Бог направи и нашите възможности, и нашите знания разрушителни. Загубихме уважение към живота и към смъртта. Живота превърнахме в телевизионен сериал, смъртта в компютърна игра, а лова – в изтребление.
Колко често забравяме простата древна мъдрост – „Отнасяй се с хората така, както искаш те да се отнасят с теб”.
– Анна, от какво се страхуваш най-много?
– Да не изгубя вътрешния си свят...
Анна, 17 години
Изображения: bgmdb.com, vokrug.tv