Да си позволиш да остарееш млад е много лошо ~ Цветана МАНЕВА

ВИЖ ГАЛЕРИЯ 7 снимки

"Страданието бележи човека. Отбелязва нещо върху него. Концентрира го, става внимателен, развива сетивността му спрямо останалите."

Интелигента, дисциплинирана, стабилна и трогателна – това е една от най-обичаните български актриси Цветана Манева, която повече от петдесет години не спира да радва зрителите със своите филмови и театрални роли. Почетен професор в НБУ, в който студентите могат само да бъдат горди, че имат възможността да попиват знания от толкова опитна и ерудирана личност.

Три неща научих от мама – никога да не пропускам да казвам "Обичам те", когато ми се иска да го кажа, да не поемам и да не нося вина за неща, които не съм извършила и третото е по- просто и по-лесно - да казваш истината, отколкото да лъжеш. На това ще науча и внука си.

Вярвам във възмездието и живея така, че да не го предизвикам.

Не зная дали „смирение” е актуална дума в България, но е наложителна. Ако не побързаме да се смирим, трагедията ще го направи. Трагедията смирява.

Не съм привърженик на тезата Това не зависи от мен. Зависи! От всички нас! От абсолютно всички! Държавата – това сме всички ние.

Много бързо разпиляваме енергията си, не можем да я концентрираме, защото си нямаме доверие.

Не умеем да ценим другия и да признаваме неговите достижения. Нито изпитваме респект, нито се радваме, задейства се завистта, която е лоша енергия и не води до нищо.

Остаряването не е бурен процес. Вероятно това е божията милост. Представяте ли си бързо да ви се стовари една старост?!

(В "Голямата скука")

(Със Стефан Данаилов в "Началото на деня")

Нямам проблеми с преяждане, с неразумно хранене, със злоупотреба с алкохол. Виж, с цигарите нещата стоят по-иначе, малко по-лошо.

Изненадвам се от себе си, че все още успявам да организирам енергията си и да имам такава въпреки постоянно напредващата и напомняща за себе си възраст. Чувствам се по-енергична, отколкото съм си представяла, че на тези години би могъл да бъде човек. Преди си мислех, че човек след 60 години вече е отписана работа, но е хубаво, че съм грешила.

Да си позволиш да остарееш млад е много лошо.

Най-прелестно е, че не знаем кога ще си отидем, това ми носи спокойствие.

Винаги съм се старала да се чувствам полезна. Това е въпрос на човешко усилие. Това ти е патосът на съществуванието.

Част от душата ми е да участвам в каузи  като тази за защита на интелектуалната собственост. Мисля, че притежавам качеството да разбирам грижите, потребностите, проблемите на хората. То е и задължително заради работата. Разголване на душата в смисъл да се изжалвам? Не, аз стискам зъби! Не натоварвам другите с моите не толкова лични проблеми, а съвършено нормални колебания, терзания, различни настроения, лабилни нерви, преумора. Старая се да ги спестявам на тези, които са около мен. Гледам да се справя сама. Дали не е опасно? Може би един ден ще гръмна... Но наистина не считам, че отсрещният може да бъде в тази комбинация на мислите и чувствата, в която трябва да се докарам аз, за да взема решение и да си бъда полезна. Дори да е най-добронамереният човек.

Свързвам начина, по който се чувствам, с това, че умея да се радвам на прости неща. Нямам болезнени амбиции, стремежи и желания. Човек съм, който умее да се отнася към другите. За мен е важно аз да мога да отдавам обич. Не гледам на това като разменна монета – аз давам и трябва да получа. И това ме поддържа в равновесие.

Лошото, което се случва не е случайно. То е за да преминеш през нещо. Страданието бележи човека. Отбелязва нещо върху него. Концентрира го, става внимателен, развива сетивността му спрямо останалите.

Възпитавана съм така, че животът ми ще протече съобразно усилията ми, старанието ми, амбицията ми, определени качества, най-вече дисциплина и трудолюбие, които ще ме направят доволна от това.

Цял живот съм работила и смятам, че да си вършиш добре работата е задължение. Лошото е, че за това при нас дават и награди. И в този смисъл съм получила повече, отколкото съм мислила, че заслужавам. Да, аз съм работила добре, но мисля, че това си е мой човешки дълг.

Ако човек е отговорен към живота си, би трябвало да бъде дисциплиниран. За да може да постига целите, които си е поставил, и да бъде в добра кондиция.

Моето глезене се заключава в купуването на неразумни неща. Не знам дали е глезене или някакъв вид терапия... Купувам дребни и не особено належащи за момента работи - нескъпи, разбира се, толкова разум проявявам. След това мога и да не ги употребявам, главно ги подарявам.

Не съм по-суетна от нормата. Старая се да харесвам себе си. Работата ми е такава, че ако аз сама не се харесвам, не мисля, че и сред зрителите ще се намери някой, който да ме хареса. В природата на това, което върша, е заложено да бъда харесвана, да бъда одобрена, да бъда разбрана.

Мама винаги казваше, че съм била послушна. Вярвам й. Имам спомени, че бях сензитивна, боях се от светкавиците, гръмотевиците, от много вода, от огъня. Някакъв страх съм изпитвала от природата, от нейната непредсказуемост като действие и реакция. Сега тези ми опасения са станали някак си по-зрели, но този страх от непредсказуемото се пренесе като усещане върху хората. Не обичам непредсказуеми хора, които изненадват и които на всичкото отгоре си вярват.

Изоставяла съм, мъже са ме изоставяли, тежко ми е било, но за нищо не съм се молила. Много пъти съм била неразбрана, защото ценя личното си пространство, свободата. Едно нещо научих, че страдаме от последствията на собствените си действия.

Имам слабост към мъжете, а и ги ценя достатъчно и повечето ми приятели са мъже. Те имат респект към мен и не смеят да ми посегнат. Но и аз не съм за посягане, все пак подстъпът към мен трябва да е съвършено различен. Аз ще дам знак, ако някой ми хареса, и тогава се вдига бариерата.

(В "Търси се съпруг за мама", 1985)

(В "Търси се съпруг за мама", 1985)

За мен сексът не е въпрос на идеални части и съразмерности на тялото. Сексът си е едно неистово влечение. Когато се получи между двама души, е идеално, но не е задължително да се обичат. Влечението е въпрос на химия.

Тъга изпитвам често. Угнетявам се от много от нещата, които ме заобикалят. Чувствам се потисната, стегната, като затисната от това, че има много нещастни хора. Натъжават ме възрастни мъже и жени, които стоят в студения сезон в някакъв ъгъл, протегнали ръка.

Аз не се събуждам силна. Нито оптимистично настроена. Знам, че навън ме чака един разрушителен възторг. Ако има такъв жанр, мисля, че в него се движим непрекъснато. Не се чувствам силна сутрин, гледам да събера колкото имам стабилност, да успея да се усмихна в огледалото и да тръгна максимално устойчиво. Ужасно ненавиждам, когато първите новини, които чуя, са свързани с човешки живот, глупаво, глупаво, глупаво отнет от невниманието или своеволието на някой по пътищата. Така че де факто аз се събуждам слаба сутрин, понякога с ужас как ли ще протече денят...

Труден човек съм. Имам много изисквания към себе си и изглежда, че предявявам много изисквания и към приятелите си.

Не съм капризна и си мисля, че не се инатя, но може би бъркам в самопреценката си. Умея да защитавам мнението си и да отстоявам позициите си и не изключвам понякога да стигам до инатлък, което е много неприятно. Ако някой около мен забелязва подобно нещо, бих му била благодарна, ако го сподели.

За времето, което ми остава, искам всичко да е много точно, ясно, почтено.

("Филмови новини" No.11 - 1974)

Снимки: заглавна ~ БГНЕС, КИНО-ТЕТР.ru, Българска национална филмотекa

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK