Дългият разговор с Бога | Алексей ПЕТРЕНКО

На 22 февруари пред Всевишния се представи един велик грешник и велик актьор

Алексей Петренко (1938 ~ 2017) в спектакле Серсо

За срещата си с Бог, Петренко се готвеше отрано. Още като малък искал да стане свещеник, да иде в Семинарията. Тогава  майка му го разубедила и той станал артист. Вече на 60, Петренко погледна към вратите на Псково-Печерския манастир, с намерението да се оттегли от светския живот. Казваше, че животът му е дал повече, отколкото е било нужно.

„Петренко е един от шепата актьори, способни да пропускат през себе си огромна енергия. Опасна енергия”, споделяше режисьорът Елем Климов, открил пръв страховития му талант.

Разбира се, Петренко не е грабил, не е посичал, нито пък убивал, не… Но никога не се боеше да играе страшни, сложни личности. И вярваше, че пречупвайки през себе си тези герои, давайки им кръв от своята плът и кръв, той няма да се избави от греховете. Защото душата е като сито. Тя задържа в себе си греховете на изиграните персонажи. А в своята изумителна кариера Петренко беше и Сталин, и Распутин, и Годунов, и Иван Грозни. Последният го изпя заедно с оркестъра на Владимир Федосиев. Да, Петренко пееше превъзходно.

Сравняваше себе си с Распутин, своя герой от филма на Климов „Агония”. И с огорчение казваше: „Безумецът доброволно поема върху себе си всички грехове на тая земя и плаща за тях тук, на земята. И ако наистина е така, то и Русия, нашата страна е безумна страна. Никой никога не е поемал върху себе си такива тежки изпитания – братоубийства, разорения, нищета. Руснаците със своето безумие дадоха на света пример за това, как не трябва да постъпваш с никого. Вижте и не следвайте нашия пример”.

Ще запомним Петренко като могъщия старик с бръснат череп, с внушителна брада и огромни стоманени юмруци. Когато такъв герой удари по масата, картините падат от стените. Именно Петренко влезе в образа на Петър Първи от знаменития филм „Как Петър Велики жени своя арап“ и всички настръхнаха. Тогава съвсем не беше стар. Но мина време и вече 70-годишен, отново с огромни лапи и епична сила, Петренко разбуни общественото мнение, защото посмя да се ожени отново, не дълго след като погреба втората си съпруга. Ето ви сега народен артист, ето ви въплъщение на нравственост и добродетели, говореха всички. А той още и в църквата пееше…

Впрочем, народният артист не се интересуваше от хорските приказки и мълви. Той сам себе си наричаше „велик грешник”, от което и самите хулители бяха силно озадачени. Защото Петренко беше велик артист. Безспорно световен, без никакво преувеличение. Когато обаче го наричаха „велик”, той се мръщеше. И без многословия казваше: „Грешник съм. И няма един грях на тоя свят, за който да не мога да се покая”.

В последните години, актьорът живееше на своята дача, сред природата.  Докрай остана верен и на актьорското, и на човешкото у себе си. Отиде си една епоха.

Алексей ПЕТРЕНКО за актьорската работа и ролите, които отказал

Някога в Древния Рим, в Колизеума, организирали борби, на които присъствали римските аристократи. Те възпитавали своите млади наследници по следния начин. Събират тях, събират и робите. Напиват робите като свине, после ги пускат в нещо като кочина. И те, робите, се валят в тази мръсотия, бият се, дерат се, хапят се, пълзят… Сиреч изглеждат по възможно най-гнусния начин. Тогава аристократите казват на младите си наследници: „Погледнете, ще изглеждате така, ако се напивате като прасета”.

Нещо подобно представлява актьорската работа. Общо взето, чрез своите персонажи – като римските роби, които се напиват, въргалят се и придобиват възможно най-непристойния вид – показваме всичко. Как трябва да се живее, какъв трябва да бъде човек – когато изпълняваме роля на праведен и мъдър човек. Или как не бива да живее човек – когато играем отрицателни роли.

Ние сме като роби, такава ни е професията. Не е добре да играеш само положителни роли. Това, освен всичко останало, не е интересно. Защото около теб има толкова негативи, които би могъл да използваш и да не се вместиш в съответния персонаж.

За зрителите ние сме лакмус, затова сме длъжни да играем. Но не винаги. На мен не винаги ми стигат силите.

Например режисьорът Елем Климов ме покани да изиграя във филма му „Иди и виж„ ролята на белоруски полицай. А аз помня, че в Украйна, където съм живял, най-срамната дума беше „полицай”. Синоним на предател. Не се съгласих, не ми стигна дух за това.

Веднъж в театъра ми предложиха роля в българска пиеса. Трябваше да играя зоотехник, който с цел икономии е длъжен да убие кучета пазачи на стадо овце. Героят ми пристига, за да убие кучетата. Е, не можах да изиграя този зоотехник, отказах се. Казах: „Не мога! Кучетата са невинни, просто са обучени да убиват. Няма да го направя”. Случват се такива неща.

(Фрагмент от Алексей Петренко: Вярвам – това е. Вярвам!, превод от руски: Елена Дюлгерова, Гласове)

Алексей Петренко и Лидия Шукшина, Беда

Алексей Петренко в роли Петра I

Алексей Петренко, Двадцать дней без войны

Алексей Петренко и Наталья Позднякова, Искусство жить в Одессе

Алексей Петренко, Агония

Алексей Петренко, Коллекционер

Алексей Петренко, Сибирский цирюльник

Източник: balkans.kp.ru
Снимки: Эхо Москвы, РИА Новости, russian.rt.com, Новая газета, Комсомольская правда

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK