Роден на 30 октомври 1944 г.

Известната фамилия Маричкови е щедра на интелектуалци. Дядото на музиканта Кирил Маричков е един от архитектите, създали красивия облик на стара София. Другият му дядо – Борис Левиев – бил диригент на Музикалния театър и дал тон на неговата страст към музиката. Кирил Маричков е роден в историческата 1944 година, а животът му е като нотно петокнижие, изпълнило своята мисия – да създава песни, които докосват сърцето, вълнуват мислите и носят духа на промяната. 1967-а е годината, в която се ражда група „Щурците” и променя „вкусът на времето”. За Хамлет и вечните въпроси на житието, разговор с Кирил Маричков.

Дали все още Хамлет жив е?
Дали все още се тревожи?
Да бъде или да не бъде –
средновековно невъзможен…
(от албума”Конникът”1985 г. на „Щурците”)

Какво бихте попитал Хамлет, ако го срещнете днес?

Същото, което го питам в песента: „Да бъде или да не бъде?” възможен ли е в днешно време? Стиховете на Волен Николаев са чудесни. А Хамлет всъщност е доста спорна и сложна фигура. Според някои съвременни трактовки излиза, че е жертвал най-близките си приятели в името на своята кауза. Англичаните пък имат своя шеговита интерпретация на вечния въпрос “To be or not to be?” – “Two beers or not two beers”(две бири или не две бири). Харесвам тънкото чувство за самоирония на англичаните. То е присъщо на нации, които имат самочувствие. Ние изглежда нямаме такова и затова избиваме комплексите си с тупане в гърдите “булгар-булгар”, в стил бай Ганьо. Обичам да чета книги и понякога правя невесели сравнения. Става ми мъчно, че докато Джером Джером с невероятното си чувство за хумор е писал „Трима души в една лодка”, Иван Вазов е писал „Под игото”. Когато тук e гръмнало черешовото топче, в Лондон e била пусната първата станция на метрото. Такава е истината за различните времена и събития. А те обясняват много неща в настоящето.

Много завист има по нашите ширини и това е доста тъжно. Мисля, че независимо от красивата си природа, България е тъжно място. Фактът, че някои си слагат бутилки в панталоните и безпаметно танцуват кючек по масите, не прави ситуацията по-весела. Преди години в живота ни имаше цензура, живели сме с илюзията, че някои неща са нормални, защото не са били видими. А през демокрацията видяхме истината за себе си и тя се оказа доста грозна.

Вие на коя истина се доверявате?

Доверявам се на тези, които познават човека и неговата душа. Шекспир, Достоевски, Булгаков, на тях се доверявам. Те разкриват онази истина, която мен ме интересува. Всичко опира до дълбочината на човешката личност. Булгаков е моят любим писател, „Майсторът и Маргарита” съм препрочитал 3 пъти поред. Достоевски съм го изчел от игла до конец. „Ана Каренина” на Толстой е книга, която смятам за възхитителна. Да не забравяме и “Малкият принц” на Екзюпери, която в никакъв случай не е само за деца.

Не разбирам хора, които казват, че не четат книги, защото имало интернет. И там било пълно с информация. Добре, ама за да прецениш кое от целия огромен поток е стойностно, трябва да имаш сито, да имаш култура и знания. Аз смятам, че човек много по-точно преценява нещата, ако чете художествена литература. А не само научна. Защото литературата стига до едни дълбочини, до които науката не може. С науката някой път се случват неща като във вица за паяка. Дето един “учен” му махал крак след крак, като всеки път му заповядвал да ходи. Когато паякът останал без крака, научният работник направил извод: “Когато на паяка му се откъснат краката, той оглушава!”.

Каква е вашата философия за живота?

Вярвам, че борбата между доброто и злото е вечна и непрекъсната. Независимо с какви имена ги наричаме – Бог, Сатана, тези две сили съществуват. Първата създава хармония и се стреми да прави живота красив. Втората руши и носи хаос. Аз съм на страната на Господ, на страната на хармонията. Изкуствата, музиката – всичко е заради Господ. Човек винаги има избор, свободна воля. Мисля си, че в далечното минало човек е трябвало да избира между два пътя – на материалното и на духовното. Избрал е първото.

Духовното винаги го е имало, но е останало на заден план. Ако тогава хората бяха избрали него, досега щяхме да сме постигнали грандиозни успехи в тази област.

А сега сме ги развили в материалната сфера – наука, технологии, космос. Фактът, че човек осъзнава, че е смъртен, е първородното, което ни е накарало да изберем материалния път.

Аз вярвам, че има „отвъд”, но си го представям по друг начин, имам своя теория. Представям си Господ като Океан от разум. И след смъртта всеки от нас е като една капчица разум, която се влива в този Океан на безсмъртието, вечността и величието.

Първият състав на Щурците - Кирил Маричков, Петър Гюзелев, Веско Кисьов и Пепи Цанков

Споделено със съкращения от сп. „Жената днес”, 2012 г.
Снимка: lifebg.net, Discogs