Роден на 2-ри февруари 1934 г. в Тбилиси, Грузия
За съветската интелигенция, режисьорът Отар Йоселиани е истинско въплъщение на благородния кавказки свободен дух. Зрителите са влюбени във филмите му „Листопад”, „Птица безгрижна”, „Любимците на луната”, „Лов на пеперуди”. През 1982 г. той емигрира от СССР, заради проблеми със съветската цензура и започва работа във Франция. През 2002 г. на Берлинския кинофестивал, филмът „Понеделник сутрин” (2002) му донася „Сребърна мечка” за най-добър режисьор и приза на ФИПРЕССИ. Днес, на 84 години, Отар Йоселиани продължава да твори, защото нито е изгубил себе си, нито поразителния си талант. Следващите цитати предават неговото удивително отношение към живота, работата и изкуството.
(Ioseliani at the 46th Venice International Film Festival)
От къде у грузинците е силното присъствие на духа? Оттам, че през цялото време всичко е било зле. Дори сега на пазара в Тбилиси можеш да чуеш: „Здравей, слънчице мое, как я караш? Ах, ти скъпи мой!” – това са думи на стар грузинец, който всичко знае, който всичко е понесъл и на всичко е устоял. Ако днес в Париж изведнъж се появи Емил Зола или Ги дьо Мопанас, те биха се ужасили от нас. И навярно, би им станало драго, ако все пак видят хора, които упорито отстояват живота, който им е завещан.
Гражданската позиция е нещо, което не може да се формулира. Това е нашето желание – нищо да не е такова, каквото е.
Когато по рекламите на спиртни напитки четем лицемерното предупреждение, че алкохолът руши нашето здраве, в крайна сметка не алкохолът го разрушава, а отсъствието на човешко общуване. Неслучайно думата „spirit” означава „дух”. Вдигайки чаши, и богати и бедни се оказват равни помежду си, и по този начин човечеството продължава да съществува.
Киното е скъпо удоволствие, но по-важното е, че никой вече не иска да гледа филми. Те станаха пошли, приличащи си един на друг, като две капки вода. А хората, за които все още снимаме, не ходят на кино, защото им е опротивяло всичко.
Съвсем не е просто да живееш, получавайки шамари по лицето, и да не им отвръщаш, оставайки привърженик на идеята за прошката и искрената нежност към хората.
Когато снижа патоса, просто казвам на децата: „Постарай се, да не бъдеш лайно.”
Наградата за свършената от теб работа идва неочаквано. И слава богу. Само за едните пари не бива нищо да се прави, даже пръста да си вдигате.
Мен ме безпокои, когато твърде често се произнася думата „демокрация”. Безпокои ме, когато печели мнозинството. И много ме безпокои това, че броят на кретените на тая планета расте.
Разстройва ме това, че изгубихме способността си да живеем спокойно – да рисуваме, да свирим на пиано, да приемаме гости у дома, да си водим дневник, да ходим на пикник. Защо не ни достига време за това? Защо не мога да ида при някой без да съм му звъннал предварително и да съм сигурен, че той ще ми се зарадва? Защо всички са толкова заети? Пушкин, Мусоргски, Майковски също са работели като безумци, но на тях им е оставало време да общуват с другите хора, време за развлечения, светски живот, дори пиянство. А после тоя наглец Едисон всичко провали – грамофон, телефон, лампа – те са ужасни изобретения. Те изядоха нашето време. Аз още помня времената, когато се пишеха писма, работех спокойно, за никъде не бързах, а после се озовах в технически наситения Запад и часовете, дните, годините, почнаха да изтичат през пръстите ми.
Източник: izbrannoe.com
Снимки: en.wikipedia.org, famousdude.com, alchetron.com