Не мога да се сърдя на живота си ~ Стефан ДАНАИЛОВ

За младостта, любовта и сцената, споделено от обичания наш актьор в автобиографичната му книга „Романът на моя живот”

На тези години е смешно да мисля за бъдещето. Разтоварвам и подреждам багажа на миналото, за да разбера къде съм в настоящето. И като че ли все пак мечтая за бъдещето, скришом…

Да си спомняш, сигурно е удоволствие, но и проклятие. Безброй образи, думи, случки и емоции нахлуват в мен.

Мери ми липсва… Пусто ми е. Трябваше да мине известно време от смъртта й, за да напиша тези редове. Страхувах се, че спомените ще ме потиснат. Не е лесно да останеш с тях, те са като призраци.

Отдавна ме канят да напиша книга за моя живот. Дълго отлагах, защото смятах, че има достатъчно време пред мен.

Обръщам се назад едва днес, на 75 години – за да подредя мислите си. Виждам, че не мога да се сърдя на живота си. Той ме е радвал и натъжавал, карал ме е да се усмихвам.

Може да звучи като клише, но мисля, че съм успешен човек. Честен открит и весел.

Благодарен съм и не скривам радостта си от добрата дума.

Не съм плейбой, макар че и така ме наричаха. Аз просто харесвам и обичам жените.

Понякога нарочно дразня тези, които ме предизвикват. Правя го майсторски, все пак съм добър актьор.

Никога не съм живял с мисълта, че света е мой.

***

С годините все повече заприличвам на баща ми. Станах кротък, а бях буен като майка ми. Може би защото напоследък все по-често съм сам. Все по-рядко мога да изпадна в онези будни състояния на младостта.

Направиш ли парите свой бог, той ще те прати по дяволите.

Ако една жена има акъл, може да е провокира всеки три минути. Всеки миг!

Някак естествено Мери дойде вкъщи и заживяхме заедно, като семейство. Животът ни не беше лек, но пък имахме толкова много любов!

Мери беше умна и разбрана жена. Кой знае какви глупости щях да направя, ако не бях я срещнал. По онова време мнозина се чудеха какво прави с мен – един обикновен келеш. Това не съм го чувал, но го усещах. Характерът ми е такъв, лесно се хващам с нещо и после го зарязвам. Какво щеше да стане с мен, ако не я бях срещнал? Дали нямаше да се проваля след първия успех?

Мъжът е лабилно същество. Ранимо, уязвимо. Той е по-слабият. Да, в него е семката, но родът, плодът е там, на друго  място. Затова жената е по-силната. Тя е тази, която решава. Една жена може да даде много на един мъж, може и да го срине. И не само в поезията, това е реалността.

Киното ме направи популярен и стана може би най-хубавата  част от живота ми. Показа ме на публиката още преди да реша, че  ще ставам артист.

Имам много приятели. С някои от тях не се виждаме по две-три години, но приятелството си остава. Допусна ли те до себе си, чувството е трайно.

Апостол Карамитев ми каза: „Само театърът ще те крепи. Там можеш да бъдеш себе си, да търсиш, да се развиваш като актьор, да създаваш публика. А киното ще те използва заради младостта, заради външните дадености и после – айде, стига толкоз. Да дойде следващият!”

Така се случи, че поради различни обстоятелства нямах възможност да отгледам свои деца. Но пък се посветих на студентите. С тях винаги съм бил безцеремонно честен. И те го знаят. Моите деца, моята надежда.

Избрано от „Романът на моя живот. Стефан Данаилов”, Георги Тошев, Изд. „Книгомания” 2017 г.

Корица: Книгомания
Кадър от "Инспектора и нощта", 1963 г.

Tози сайт използва "Бисквитки". Научи повече Приемам

Моля, запознайте се с нашите Общи условия и Политика за поверителност