"Съдбата изиграла на Шопен зла шега. Не му провървяло нито в живота, нито дори след смъртта. Той, както и Пушкин, си имал свой Дантес, само че в образа на красива, талантлива, знаменита, но в същото време властна, капризна, егоистична и измамна жена…”
♫ От книгата "Лирическият дневник на Шопен”
Photograph of Chopin (1810 ~ 1849) daguerreotype by Bisson, c. 1849
Наричат го поет на пианото и Шопен наистина е такъв. При това е гениален поет на пианото, който знае как да го погледне, за да се приготви то за поетични ласки, знае как да го погали, за да изтръпне то от страст, знае как да поддържа ритъма на звуците, за да натрупа в него вулкани, знае как да го докосне, за да се разпука отмаляло и знае как да го взриви накрая, за да избухне стаеното всичко в душата на слушателя. Шопен е големият любовник на пианото и тази жива любовна картина се разиграва пред очите ни всеки ден на десетки сцени по света вече близо 200 години.
Много неща са объркани в живота на този човек, но две не са – прекрасното детство и способността да твори музика. Първото потъва безвъзвратно в бездните на времето, второто остава завинаги, въпреки бездните на времето. Фредерик Франсоа Шопен е роден през 1810 година край Варшава. Баща му, Никола Шопен, е французин, който съвсем млад се преселва в Полша. Той свири на флейта и цигулка, а парите си изкарва, като обучава на френски децата на полската аристокрация. Така се запознава с Юстина Кжижановска, чието семейство е благородно, макар обедняло, двамата се женят и имат четири деца с единствен син – Фредерик. Първите уроци по пиано той получава от майка си, а със сестра си Лудвика често свирят дуети. Геният на Фредерик избива рано и от 6 до 11-годишен той получава първи професионални уроци по музика, на 7 започва да изнася публични концерти, композира и първите полонези. Най-старата запазена от тези ранни работи на Шопен е от 1821, когато е на 11. Истина е, макар да е твърде трудно да се повярва, че това, което слушаме, е творение на 11- годишно дете.
След като на 16 завършва лицей, Шопен учи във Варшавската консерватория. Междувременно композира, прави и първата си комерсиална публикация, като издава своето Рондо, опус №1, което критиката определя като „истинско богатство на музикални идеи”. Не спира да изнася и концерти, включително пред руския цар Александър І, чието владение по онова време е Полша. В консерваторията пък има първа любов с русокосата Констанца, която обаче така и не научава, че е негова муза.
На 19 Шопен завършва консерваторията с оценката, че е „изключителен талант, истински музикален гений”. Той усеща, че Варшава и нейният провинциален свят са му тесни, затова заминава за Виена, където, в името на рекламата, изнася два безплатни концерта. Като цяло е приет добре, но критиката отбелязва, че, въпреки брилянтната си способност за импровизация и всички други качества, Шопен свири прекалено тихо, липсва му блясък и звучност. По повод на което пък той коментира – „свикнали са виртуозите да вдигат голям шум”.
Младият талант се връща във Варшава, мотае се там около година и отново тръгва по света. През 1830-та е пак във Виена. Дни по-късно в Полша избухва Ноемврийското въстание срещу руската окупация и Шопен хем се проклина, че е тръгнал прекалено рано, хем не смее да се върне, защото съзнава, че е твърде болнав, крехък и неспособен за битки човек. Във Виена обаче не се интересуват от полонези, а от валсове, затова младият поляк обикаля различни европейски градове, докато най-после стига до Париж. Градът е залят от полски емигранти - въстанието е потушено и Варшава отново е окупирана от руснаците. Шопен категорично отказва да отиде в руското посолство за паспорт и така никога повече не вижда родината си.
(Chopin at 25, by his fiancée Maria Wodzińska, 1835)
След като Фредерик Шопен, син на френски емигрант в Полша, се превръща в полски емигрант във Франция, за да се издържа, той започва да изнася концерти, като получава и първите наистина сериозни признания. Ето как например Роберт Шуман, големият немски композитор и влиятелен музикален критик, оценява Шопен: „Шапки долу, господа, имаме гений!” – пише той в немско специализирано издание.
Освен това Шопен продължава да пише и популяризира все по-активно своите мазурки и полонези. Това са композиции, напълно издържани в духа на музикалния романтизъм на епохата, базирани обаче на идеи и елементи от полския фолклор. Познавачи казват, че дори никога да не е ходил в Полша, човек може да я заобича, само ако слуша тези негови кратки, обикновено 2-3 минутни, произведения. Шопен обаче съвсем съзнателно върви към тази популяризация на родината си – това е неговата тъга и гордост, неговият отговор на руската окупация, неговият призив за свобода и независимост на Полша.
И отново Роберт Шуман обяснява съвсем точно какво прави полякът, с думите: „Само ако знаеше онзи деспотичен и могъщ монарх на север колко опасен враг има в творбите на Шопен, в простите мелодии на неговите мазурки, щеше веднага да забрани тази музика. Композициите на Шопен са оръдия, прикрити с цветя”.
Въпреки тези успехи, първите месеци на Шопен в Париж са доста тежки от страна на финансите. Популярността му е ограничена, а концертите, които изнася, са в камерна среда, защото стилът му на свирене наистина не предполага голяма зала. Освен това са и твърде малко, защото той страда от силна сценична треска и, макар с удоволствие да свири пред приятели, предпочита да не изнася концерти. Един ден обаче, докато си ходи окаян по улицата, Шопен среща полския княз Валентин Радзивил, който вечерта го замъква на прием…..познайте къде. У барон Ротшилд, разбира се. Там младият поляк сяда на пианото и само за една вечер се превръща в истинска музикална звезда на парижките светски салони. Всички дъщери на френската аристокрация и голяма част от техните майки искат уроци, настояват за уроци и плащат съответно на силното си желание. В същото време музикални издатели от Париж, Лайпциг и Лондон се втурват да сключват договори с композитора и да издават негови творби. Оттук до края на живота си той има големи доходи. Това не означава, че винаги има и пари в джоба си, защото разходите му също се увеличават драстично – но поне доходи има. Така че Шопен наема страхотен апартамент, облича се по последна мода, става капризен денди, а какъвто е изпит и блед поради крехкото си здраве, жените направо са луди по него. Както, разбира се, и той по тях. Какво да се прави – тогава Шопен е едва на 22, а добрите навици, придобити на тези години, остават за цял живот. Както и лошите.
Сред многото жени, които минават тогава през и покрай Шопен, най-важни са две. Първата е графиня Делфина Потоцка, която е негова ученичка и любовница. Силната връзка между тях се запазва силна, дори след като ревнивият и мъж, граф Потоцки, отвежда жена си в полската провинция, далеч от развратния Париж.
Втората и най-известна връзка на Шопен е с Аврора Дюдеван, известна с писателския псевдоним Жорж Санд. Отначало, когато двамата се запознават, Шопен е отвратен от нея и пише: „Що за непривлекателна персона е тази Санд. Тя наистина ли е жена?” По това време той ближе рани от неосъществен годеж с полската красавица Мария Воджинска, чиито аристократични родители отказват да я дадат на пройдохата-музикант, известен с лошото си здраве и лошите жени около себе си. Годината е 1838, силната и властна Жорж Санд се чуди да прекъсне ли сегашната си връзка, за да обсеби Шопен.
Честите им светски контакти променят и неговото отношение към нея, така че скоро двамата се хвърлят в обятията си. „Трябва да кажа, че съм объркана и удивена от влиянието, което това дребно създание имаше върху мен…..Все още не мога да се възстановя от удивлението си и ако бях горд човек, би трябвало да се чувствам унижена, че съм толкова увлечена” – пише по този повод Санд на приятелка.
Връзката на Шопен с Жорж Санд носи различни преживявания, с много нюанси, с много върхове и спадове, но през тези десетина години две неща остават неизменни – здравето му се влошава все повече, а той продължава да твори като бесен, независимо от всичко. Все пак неговото превръщане от романтичен любовник в болник, а нейното – от страстна и освободена любовница в настойчива и властна болногледачка, омръзва и на двамата и през 47-ма те намират безброй поводи да се разделят. Няма и две години след това, туберкулозата го отнася завинаги. На смъртното му легло Жорж Санд не идва да го посети. Когато му казват обаче, че пристига любимата му графиня Делфина Потоцка, Шопен възкликва: „О, сега разбирам защо Господ толкова се забави да ме прибере при себе си”. След което получава причастие и започва да агонизира.
В един момент лекарят се навежда и го пита – „Страдате ли много? Вече не” – отвръща Шопен. На погребението му се изпълнява Реквиемът на Моцарт, въпреки че той самият е композирал прекрасен погребален марш.
Автор: Пламен Асенов
(Chopin on His Deathbed, 1849, by Teofil Kwiatkowski)