Можеш да спасиш всички, спасявайки себе си. Общите усилия са безплодни | Андрей ТАРКОВСКИ 

Правилата на живота на знаменития руски режисьор

Ингмар Бергман споделя: „За мен Тарковски е най-великият режисьор, създател на нов език, съответстващ на природата на киното, доколкото той фиксира живота като отражение, живота като сън…”

Самият Тарковски е лаконичен – „Моята цел се заключава в това, да правя филми, които помагат на хората да живеят, дори когато понякога предизвикват недоволство”

Тарковски смята киното за единственото по рода си изкуство, което е наистина способно да предаде безкрайния ход на времето, което отчасти обяснява и неговите свръхдълги кадри и темпото на повествованието. Той създава новаторско кино, озадачаващо с екранни и звукови метафори, внушаващо трепет и възхита. 

За живота и киното, споделено от Тарковски.

(Андрей Тарковски в детството си)

В детството си имах доволно растителен образ на живот. Малко размишлявах. Ходехме буквално боси. Лятото не носехме обувки, пък и нямахме такива. Зимата обувах валенките на мама. Накратко – бедност, но не това е думата. Нищета! Ние придаваме твърде огромна роля на детството. Методът на психоанализата - да погледне през живота чрез детството и да намери в него обяснение на всичко – това е един от начините на инфантилизация на личността. На мен никога не ми достигаше баща ми. За всичко най-добро, което имах в живота си, съм задължен на моята майка. 

Баща ми, разбира се, беше голям руски поет. Той никога не написа нещо, за да се прослави. 

Когато кандидатствах в киноинститута, не искаха да приемат нито мен, нито Шукшин. Казаха: „Вася Шукшин – той е тъмен човек, който не е чел дори Толстой, и изобщо нищо не знае, малко е недодялан. А Тарковски не го приемаме, защото знае всичко”.

Аз не просто мисля за действителността, колкото се опитвам да я усета. Към нея се отнасям като животно, като дете. 

Самата идея за търсенето на твореца е оскърбителна. Тя прилича на бране на гъби в гората. Може да ги има, а може и да ги няма. Аз отхвърлям идеята за експеримент, търсенето в сферата на изкуството. Всяко търсене в тая област, всичко, което помпозно се именува като „авангард” – това е просто лъжа. 

Изкуството не може да бъде ненационално. Ако светът е наред и в хармония, той няма да има нужда от изкуство. Може да се каже, че изкуството съществува единствено затова, защото светът е зле устроен. Доволството никога не е било ефективна сила за творчеството. 

Животът, разбира се, няма никакъв смисъл…

Ако актьорът е лишен от темперамент – това е неговата смърт. Единственото, което искам от актьора е, той да постави себе си в предложените му обстоятелства, и боже опази, да не започне да играе нещо, измисляйки си образ. 

Киното, извинете, е най-нещастното от всички изкуства. Използват го като цигара, като дъвка, като вещ, която може да се купи. 

Намирам своя филм „Иваново детство” за неудачен, защото не мога да понасям символите в кинематографията. Картината – претенциозна, всичко е прекалено акцентирано, прекалено изразително. Накратко – все едно всичките 32 зъби на актьора са показани – има предвид автора, самия себе си. Някои неща просто не мога да гледам, отпускам очи – знаете, като при човек, който се държи нетактично, и говори за себе си твърде самовлюбено. Но този филм ми е скъп като първа моя самостоятелна работа. Критиците или ругаят, или хвалят. И нито едното, нито друго помага особено. А задачата на критиците според мен е, за помогнат на автора да разбере себе си. 

Обичам ограниченото пространство. Много харесвам отношението към пространството на японците – тяхното умение в мъничкото пространство да намират отражение на безкрайността. 

Трудно ми е да си представя вътрешният свят на жените, но струва ми се, той трябва да бъде свързан със света на мъжете. Самотната жена – това е ненормално. 

Ако светът не стане едно цяло, отношенията са безнадеждни. Струва ми се, че недостатъчно обичам себе си. Онзи, който не обича себе си достатъчно, помоему не може да обича другите. Аз съм човек невесел. Сега не е време за много смях. Ако изведнъж започна да се смея, веднага започвам да се контролирам и усещам, че се смея не на място. 

Можеш да спасиш всички, спасявайки себе си. Общите усилия са безплодни. 

Животът губи целия си смисъл, ако зная, как ще завърши. Не сме създадени за щастие, но има неща по-важни от щастието. 

(Арсений Тарковски със сина си Андрей)

Източник и снимки: cameralabs.org

Tози сайт използва "Бисквитки". Научи повече Приемам

Моля, запознайте се с нашите Общи условия и Политика за поверителност