„Моят Бог се казва Йована. Йована, дето душата ми разпъна, тя ми е разпятие и покаяние, и Бог…“

Февруари  месецът, в който се роди и изтля туптящото сърце на Джоко Росич. Остаря като достолепен Рицар, завещавайки ни незабравими роли и мъжки песни за крехкото човешко щастие и нея, Обичта… Поклон! 

Монолог на Джоко РОСИЧ, предисловие на песента „Йовано, Йованке“ 

Аз съм отломка. Но не от една българска мечта, а от една българска илюзия. Илюзията, че с кръвта си и храбростта си, можем да изкупим глупостта на властниците си. Двеста хиляди мъже оставиха костите си, за да сбъднат илюзиите им. 

Но тука на Балканите, не си сбъдваме мечтите, ами си ги давим. Давим си ги в кръв. И само, който види тая кръв, знае че годините немат значение. И държавите нямат. Човеците са важни… 

Като легнеш у окопа, всички наедно ги ядат въшките и сърбите, и българите, и шиптарете, турците, и евреите и тех. Нема Рамазан, нема Шабат, за въшките все е Курбан Байрам. Туй ще рече, че кръвта е една и съща. Нема важно, на кой се Бог кланяш. Моят Бог не е нито Аллах, нито Христос… 

Моят Бог се казва Йована. Йована, дето душата ми разпъна, тя ми е разпятие и покаяние, и Бог. Сал тя ми остана. Едни викат, че се казвала не Йована, а Македония. Други викат, че името й било Европа. Трети на голям параход я видeли, там пък се казвала Америка… Ама за мен си е Йована. Вечер, като седна край огъня, все на нея й говоря, ей така й думам... Ех, Йовано, Йованке…

(* Текст, написан от Любен Дилов–син, вплетен в монолога на чорбаджи Митке от „Кощана“ на Бора Станкович)

***

Може да звучи като клише, но е вярно, че всяка възраст има свойта хубост. Аз не мога да се оплача от годините си. Неотдавна като ме питаха какво е да си на 81, отвърнах – това значи да си свободен, напълно свободен човек, както никога не си бил - да не зависиш от нищо и от никого. 

Човекът никога не пораства. Само остарява. И цял живот гони своите детски желания, своите детски комплекси, своите детски любови...

За какво му е на един мъж да прави каквото и да било в живота си, ако няма една жена до него, която да му каже: „Браво, страшен си!“

Ако човек е сам на света, няма как да е щастлив, няма от какво да е щастлив. Човек трябва да изгради живота си така, че хората да не го мразят. Да не казват „този е никой“. Няма по-голямо щастие от това да си заобиколен от хора, които те обичат и уважават.

Жената трябва да бъде жена с всяко вдишване и издишване. Когато се храни, когато спи, когато се движи. Атмосферата на жената е навсякъде. Не е в демонстративното разголване - то е за мъже без въображение.

Когато една жена спре да навестява мислите ти, значи си се излекувал. Има загуби, които не се лекуват. Не е истина, че душата е безсмъртна. Всичко умира, остава само направеното, съграденото. Другото – престанеш ли да го мислиш и преживяваш – умряло е. Но пък тъгата е най-красивото, най-градивното свойство на душата. Я се сети за едно велико нещо, дето да е направено в радост - било книга, текст, картина….Тъгата е велико състояние!

Днес всичко се е юрнало нанякъде… Като ми кажат „Ще ходя в Германия или Швеция“, питам „Що?“. Отговарят „Щото там е хубаво“. Чакайте, бе хора! Там не е било вечно хубаво, направили са си го. Което ще рече „Абе, копелета, дайте да запретнем ръкави, и при нас ще стане хубаво“.

България няма да се свърши, българският народ няма да се свърши, за Бога Господи!...

Утрешният ден – нов и непреживян, той ти носи следващото удоволствие.

Снимка: bnr.bg