Светът е комичен, защото е трагичен.
На 26 ноември 1909г. в Слатина, Румъния е роден Йожен Йонеско драматург и писател, един от бащите на „театъра на абсурда“. Самият той предпочита определението „театър на подигравката“. Автор на прочути пиеси, играни по цял свят, включително и у нас: „Плешивата певица“, „Носорози“, „Столовете“, „Картината“, „Двама в делириум“ и други. Навремето в България нормативната соцкритика го забранява, тъй като в СССР го обявяват за отявлен антикомунист. Наричан е „Трагичен клоун“, „Шекспир на абсурда“, „изобретател на метафизическия фарс“. Преценете сами:
Политиката е много мръсна работа, едно голямо зло, което непрекъснато руши нашия свят, хората просто нямат нужда от нея. От политиката имат нужда единствено политиците, които не умеят да вършат нищо полезно и затова са станали такива. Отначало политиката е била измислена от някои умници за хората, уж да живеят по-добре, по-удобно и по-спокойно заедно на едно място. Макар че това е абсурд! Така е било в древността. После се появило робството...
Идеологиите ни разделят. Мечтите и страданията ни обединяват.
Не мога да проумея как става така, че от векове насам хората се примиряват да живеят и да умират при такива непоносими условия. Да живеят с натрапчивата мисъл за свят в непрекъснати войни, без истински да реагират: високо и категорично...
Нашият живот е като моят театър – абсурден, смешен, нищожен и нещастен.
Мисля, че театърът на абсурда не съществува. Абсурден е нашият свят.
Когато се стигне до неразбиране, аз си имам пълна програма.
Една от главните причини, заради които пиша, е желанието ми да преоткрия чудото на детството отвъд ежедневното, радостта отвъд тъгата, нежността отвъд грубостта.
Всички мои книги, моите пиеси са израз на носталгия – опит да се намери съкровище на дъното на океана. Или, ако искате, означават свобода, която търся и си въобразявам, че някога намирам.
Оказа се, че доста често говоря за моите страхове. А аз мисля, че говоря по-скоро за страха, от който ние всички искаме да избягаме – с помощта на неподходящи средства, потъвайки в ужаса на баналността, на ежедневието или в безизходицата на политическите борби, на репресиите и дори на войните.
Казват, че всичко, което не е светлина, е страх и тъмнина. Пиша, за да намеря отново светлината и да я покажа на другите.
Живеем, привикнали със страха и нещастието, и ако някога забележим, че животът е и празник, не можем да го осъзнаем и да се отпуснем, да му се порадваме. Събитията от историята твърде често затрудняват радостта и удивлението. Но какво можем да направим, за да избегнем страшната действителност, да стигнем до вратите на Загадъчното, до чудото на екзистенцията?
Съдбата, или участта, си има собствени норми, собствен морал, собствени закони, над които човек не може да издевателства, без да бъде наказан. Едип спи с майка си, убива баща си и нарушава законите на съдбата. Той трябва да заплати за това със страдание. Това е трагично и абсурдно, но в същото време то е и насърчително, и успокояващо, поради идеята, че ако не нарушаваме законите на съдбата, ние ще бъдем наред. Това обаче не е така при нашите герои. Те не притежават метафизика, ред или закон. Те са нещастни и не знаят защо. Те са развързани марионетки. Накратко, те представят модерния човек. Ситуацията им не е трагична, тъй като тя няма никаква връзка с някакъв висш ред. Вместо това тя е смешна, смехотворна и подигравателна.
Френската революция освобождава хората от властта на аристократите. Но буржоазията, която поема властта, представлява експлоатацията на човек от човека, и трябва да бъде свалена – както става при Руската революция, която пък дегенерира до тоталитаризъм, Сталинизъм и геноцид. Колкото повече революции правите, толкова по-лошо става. Човекът е движен от зли инстинкти, които често са по-силни от моралните закони.
Има и по-висш ред, но човек може да се раздели от него, защото е свободен – и това е именно нещото, което ние сме направили. Изгубили сме усещането за този висш ред, и нещата ще стават все пo и по-зле, завършвайки може би с някакъв атомарен холокост – разрушението, предречено в апокалиптичните текстове. Само че нашият Апокалипсис ще бъде абсурден и смехотворен, защото няма да има връзка с каквато и да е трансцендентност. Модерният човек е марионетка, човече на пружинка.
Историята на живота ми е история на едно скитане.
Аз смятам, че литературата е невроза. Ако няма невроза, няма да има и литература. Здравето не е нито поетично, нито литературно.
Ненавиждам и презирам успеха, но и не мога без него.
Ако има Бог, защо се пишат книги? А ако го няма, защо се пишат книги?
Да сънуваш - това е да мислиш, и то да мислиш по един много по-дълбок, по-истински, по-автентичен начин, защото в съня си като вгледан в себе си. Сънят е нещо като размисъл, съсредоточаване. Той е мисъл в образи…
Писателите, които се опитват да докажат нещо, са ми неприятни, защото няма нищо за доказване, всичко е само за фантазиране.
Хората винаги се опитват да открият някакви низки мотиви зад всяко добро дело. Ние се страхуваме от чистото добро и от чистото зло.
Не отговора просвещава, а въпроса.
Медицина - това е изкуството да се правят изводи за симптоми на болести на основание причината на смъртта.
Посредствеността е по-опасна за критиката, отколкото за писателя.
Само неустойчивото съхранява дълго ценността.
Има неща, които даже на безглавите идват на ум.
Само думите имат значение, а всичко останало е брътвеж.
Работя сутрин. Седя удобно в едно кресло, срещу секретарката си. За щастие, макар и да е много интелигентна, тя не разбира нищо от литература и не може да преценява дали това, което пиша, е добро или не струва нищо. В продължение на двадесет и пет години писах на ръка. Но сега това е невъзможно; ръцете ми треперят и съм прекалено нервен. Толкова съм нервен, че незабавно убивам героите си. Когато диктувам им давам шанс да живеят и растат.
За мен театърът е най-често изповед. Аз правя самопризнания, защото какво друго мога да правя? Аз се стремя да проектирам на сцената една вътрешна драма /неразбираема за самия мене/, като си казвам, че доколкото микрокосмосът е подобие на макрокосмоса, този раздробен, разпаднат вътрешен свят би могъл да стане огледало или символ на универсалните противоречия.
Творчеството ми е по същество диалог със смъртта, един начин да я запитам: „Защо? Защо?“ Така че само смъртта може да ме накара да млъкна. Само смъртта може да ми затвори устата.
Само комичното може да ни даде сили, за да издържим трагедията на съществуванието.
...
СТРАНА ОТ КАРТОН И ПАМУК
В тази страна не можеш да различиш камъка,
нито от птицата, нито от душата -
всичко е от картон и памук.
Който поиска да си изважда душата:
просто я слага пред себе си.
Гледа я като нещо чуждо.
Виждал съм такива души на дървета и птици,
дори на хора.
Хората-кукли се молят без слова:
техният бог си има бяла брада.
Хора-кукли с души от памук!
Усмивки от паста за зъби!
Ябълчици от каучук!
Очички невинни, пронизващи!
Бледите им цветове не крещят...
Пространството е само два квадрата.
Огънят е червена кърпа - грабни я!
Тази страна е надраскала върху картона
образа на детето.
А сега то сънува.
Моля те, не го събуждай!
Снимка: everyday-i-show.livejournal.com
