“Виновен е страхът от новите и непредвидими преживявания, с които не вярваме, че ще се справим.”
На 4 декември 1875 г. в Прага е роден Райнер Мария Рилке, един от най-значимите поети в края на 19 и началото на 20 век. Прозата “Записките на Малте Лауридс Бриге” е произведението, което го спасява от тежка душевна криза. Представяме ви избрани части от него:
Стиховете не са, както смятат хората, чувства – те са опит.
За човешкото същество, вероятно най-трудното нещо, отредено му от съдбата на този свят, е да обича друго човешко същество и всичко, което прави преди това е само подготовка!
Когато бедни хора размишляват, човек не бива да ги безпокои. Може би все пак ще им хрумне нещо.
Самият живот е тежък от простота. Предлага ни малко на брой неща, чиято големина е непосилна за нас. Като отхвърля съдбата, светецът избира тъкмо тях пред лицето на Бога. Но това, че жената, следвайки природата си, трябва да направи същия избор по отношение на мъжа, предизвиква гибелта на всяка любовна връзка: без съдба, изпълнена с решителност, почти безсмъртна, тя стои до него – до този, който се променя. Любещата винаги превъзхожда своя любим, защото животът е по-велик от съдбата. Нейното отдаване не знае граници и в това е щастието й. Ала безименната мъка на любовта й винаги е била една и съща: от нея се е искало да сложи граници на отдаването си.
Любимите живеят зле, зле и в опасност. Ах, де да можеха да надвият себе си и да станат любещи!
И все пак, след като толкова много неща се превръщат в други, не зависи ли от нас да се променим? Не можем ли да опитаме да се развием поне малко, да поемем бавно и постепенно нашата част от усилията на любовта? Защото неволите й са ни спестени и тя просто се е промъкнала сред другите ни развлечения – така, както в чекмеджето с играчки на едно дете понякога попада парче истинска дантела, която отначало го радва, сетне престава да го радва, докато накрая остава захвърлена сред изпочупените и разкъсани играчки, по-грозна от всичко останало.
Когато бях момче, ме удряха през лицето и ми казваха, че съм страхливец. Така беше, защото аз още не се страхувах както трябва. Ала по-сетне се научих да се страхувам с истинския страх, който расте необратимо, щом расте и силата, която му дава храна. А освен в страха си ние нямаме никаква друга представа за тази сила. Защото тя е тъй неразбираема, тъй всецяло насочена срещу нас, че съзнанието ни в миг се разпада, напрегнем ли се да я превърнем в мисъл. И все пак от известно време насам вярвам, че това е нашата сила, цялата наша сила, която все още е твърде голяма за нас. Вярно е, че не я познаваме, но нали понякога именно за най-съкровеното си знаем най-малко.
Странно например как никога досега не ми е идвало наум колко много и различни лица съществуват. Съществува огромно количество хора, но лицата са още повече, защото всеки има по няколко. Някои носят едно и също лице в продължение на години – разбира се, то се изхабява, замърсява се, напуква се по бръчките, разширява се като ръкавиците, които човек носи по време на пътуване. Това са пестеливи обикновени хора; те не сменят лицето си, дори не го дават за почистване. Добро си е, твърдят, и кой ли може да им докаже противното? Тук, естествено, възниква въпросът, след като те имат повече лица, какво правят с останалите? Пазят си ги. Ще ги носят децата им. Но понякога се случва тъй, че кучетата им излизат на разходка с тези лица. И защо не? Лицето си е лице. Други с невероятна бързина използват лицата си едно след друго и ги износват. Отначало им се струва, че ги имат завинаги, но едва навършили четирийсе – е ето че и последното е отишло. Това, разбира се, е по своему трагично. Те не са свикнали да пазят лицето си, последното се изхабява за осем дни, покрива се с дупки, на много места изтънява като хартия, а сетне постепенно започва да прозира подложката, не лицето, и те тръгват с нея нагоре-надолу.
Кой ли днес все още би оценил една добре изработена смърт? Никой. Дори богатите, които могат да си позволят смърт с всички подробности, започват да стават небрежни и безразлични; все по-рядко е желанието да имаш собствена смърт. Още малко, и тя ще се среща толкова рядко, колкото и собствения живот. Господи, всичко е приготвено предварително. Идваш, намираш готов живот и трябва да го облечеш. Тръгваш или пък си принуден да тръгнеш – е, може и без да се напрягаш. Умираш както дойде, умираш от смъртта, свойствена за болестта, която имаш (защото откакто познаваме болестите, ние знаем, че различните летални изходи са свойствени за болестите, не за хората, а от болния, тъй да се каже, не зависи нищо).
Молех се за детството си и то се завърна, а сега усещам, че е все така тежко, както навремето, и не е имало никакъв смисъл да пораствам.
Снимки ~ biography.com, gardenedenbook.wordpress.com