Говоренето е като докосване. Писането е като удряне с юмрук | Сюзан ЗОНТАГ

Отдай на всеки миг еднакво значение”. В това вярва жената, която пише за болката на хората, за техните права, за кривите идеологии, болестите на цивилизацията,  културните ценности, фотографията. Тя не се страхува да пътува из най-горещите точки с военни конфликти – Виетнам и Косово. „Да гледаш болката на другите”, „За фотографията”, „Болестта като метафора” са само малка част от книгите, които Зонтаг оставя след себе си, а любовта на живота й, Ани Лейбовиц оставя своя спомен в снимки за тази забележителна жена.

За призванието да пишеш, споделено от Сюзан Зонтаг.

Литературата е диалог, отзивчивост. Тя може да бъде описана като история на човешките реакции, на това кое оцелява и което умира докато културите взаимодействат една с друга.

Четенето обикновено предхожда писането. И импулсът да пишеш почти винаги се възпламенява от четене. Четенето, любовта към четенето е онова, което те кара да мечтаеш да станеш писател. И дълго след като си станал писател четенето на книгите, които пишат другите - и препрочитането на любимите книги от миналото - е неустоимо занимание, което те отвлича от писането. То е разсейване. Утешение. Изтезание. И да не забравим - вдъхновение.

Кои бихме били, ако не можем да съчувстваме? Кои бихме били, ако не можем да забравим за себе си поне за известно време? Кои бихме били, ако не можем да се учим? Да прощаваме? Да бъдем нещо различно?
Да имаш достъп до литературата, световната литература, е изход от затвора на универсалната суета, еснафщина, ограниченост, безразсъдност, зла съдба и лош късмет. Литературата е паспорт, с който влизаш в нещо по-голямо, а това е зоната на свободата. Литературата е свобода. Особено във време, в което ценностите и духовността са толкова силно оспорени, литературата е свобода.

Днес май повечето хора смятат, че писането е форма на себелюбие. Наричат го и себеизразяване. Щом вече според някои не сме способни на истински алтруистични чувства, значи, пак според тях, не можем да пишем за когото и да било, освен за себе си. Но това не е вярно. Давам по малко от себе си на всичките си герои.

Онова, за което пиша, не съм аз. Тъй като това, което пиша, е по-умно от мен. Защото мога да го пренапиша. Книгите ми знаят това, което някога съм знаела - колебливо, на пресекулки. И полагането върху листа на най-подходящите думи изобщо не изглежда по-лесно, дори след толкова години писане. Напротив. В това е голямата разлика между четенето и писането. Четенето е призвание, умение, в което задължително ставаш по-вещ, колкото повече го упражняваш. А като писател трупаш най-вече несигурност и безпокойство.

Снимки ~ A Photographer’s Life 1990-2005” Annie Leibovitz

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK