Най-красивият разказ за любовта. Така наричат „Книга на моята майка”, творбата на родения на гръцкия остров Корфу Алберт Коен. Дипломат и пишещ човек, неговият живот е свързан с пътувания по цял свят, но сърцето му винаги пази съкровенията на дома. През 1968 г. Коен е удостоен с наградата на Френската академия за романа си Belle du Seigneur.
За майката - със затрогваща обич и болка, сладост и тъга, разказ като песен, полетяла към вечността.
Всеки човек е сам и никой не се интересува от никого, а болките ни са пуст остров. Но това не е причина да не се утеша тази вечер, в привършващите шумове на улицата, да се утеша, тази вечер, с думи. Беден, объркан човек, който, пред масата си, се утешава с думи, пред масата си и вдигнатия телефон, защото се страхува от света навън, а вечер, ако телефонът е вдигнат, той се чувства същински цар и защитен от лошите хора вън, които толкова бързо стават лоши, лоши за нищо...
...Великолепно си ти, мое златно перо, хайде към листа, хайде, наслука, докато младостта не ме е напуснала съвсем, следвай бавния си, неравен път, който се лута като сън, който е неумел, но направляван. Хайде, обичам те, моя единствена утеха, хайде, към страниците, където се отдавам на тъжна наслада и чието кривогледство болезнено ме радва. Да, думите, моята родина, утешават и мъстят. Но те не ще ми върнат мама. Колкото и да са преизпълнени с кръвно минало, което бие в слепоочията и носи мирис, думите, които пиша, няма да ми върнат мъртвата ми майка. Забранен сюжет за през нощта. Отзад, образът на майка ми като жива, когато за последен път я видях във Франция, отзад майчиният призрак...
...Отведнъж, пред писалищната ми маса, защото там цари ред и имам топло кафе и цигара, която току-що съм запалил, защото запалката работи, а перото пише добре, и защото съм близо до огъня и до котката си, изпитвам миг на така голямо щастие, че се чувствам развълнуван. Изпитвам съжаление към себе си, към тази детинска способност на огромна радост, която не предвещава нищо добро. Изпитвам наистина съжаление, затова че толкова се радвам на перо, което пише, съжаление към това несретно същество - сърце, което се стреми да престане да страда и да се захване о някаква причина да обича, за да живее. За няколко минути се озовавам в малък еснафски оазис, от чиято сладост вкусвам. Но мъката е отдолу, постоянно, незабравимо. Да, наслаждавам се на битието за няколко минути, еснаф, като тях. Човек обича да бъде това, което не е. Няма по-голям творец от еснафка, която се пени пред поема или изпада в транс, щом види картина на Сезан и започва да прави пророчества на нейния си, измислен език, който е подочула оттук-от-там, без дори да го е разбрала, и говори за маси и за обеми и твърди, че това червено е чувствено. А сестра ти чувствена ли е? Забравих докъде съм стигнал. Нека в полето си направим малка рисунка, стимулатор на идеи, рисунка-утеха, малка неврастенична рисунка, бавна рисунка, в която се включват решения, проекти, малка рисунка, странен остров и роден край на душата, тъжен оазис на размишленията, които следват нейните криви линии, малка, едва налудна рисунка, изработена грижливо, детинска, послушна и синовна. Шът, не будете дъщерята на Йерусалим, не я будете в съня й.
Кой спи?, пита перото ми. Кой друг, ако не моята майка, завинаги, кой спи, ако не моята майка, която е моята мъка? Не будете, дъщери на Йерусалим, мъката ми, заровена в гробище на град, чието име не бива да произнасям, защото това име е синоним на майка ми, заровена в земята. Хайде перо, бъди отново полегато, а не колебливо и бъди разумно, превърни се отново в труженик на светлината, потопи се във волята и не прави така дълги запетайки, това вдъхновение не ми се нрави. Моя душа, о, мое перо, бъди храбра и работлива, напусни страната на мрака, не бъди вече луда, полулуда и водена, болезнено превзета. А ти, мой единствен приятелю, когото гледам в огледалото, сподави сухите хлипове и, щом си решил да опиташ, говори за мъртвата си майка с фалшиво бронзово сърце, говори спокойно, престори се, кой знае, може би просто трябва да свикнеш ? Опиши майка си по техния спокоен начин, подсвирни си, за да си внушиш, че нещата не са чак толкова страшни, и най-вече се усмихвай, не забравяй да се усмихваш. Усмихвай се, за да измамиш своето отчаяние, усмихвай се, за да продължиш да живееш, усмихвай се в огледалото си и пред хората, че дори и пред този лист. Усмихвай се с мъката си, която е по-задъхана от страха. Усмихвай се, за да си внушиш, че нищо няма значение, усмихвай се, за да се насилиш да се преструваш, че живееш, усмихвай се под увисналия меч на смъртта на майка ти, усмихвай се до смърт цял живот, докато умреш от тази постоянна усмивка.
В петък следобед, който за евреите е началото на свещената събота, моята майка се разкрасяваше и украсяваше. Слагаше тържествената си рокля от черна коприна и украшенията, които й бяха останали. Защото аз бях разточителен в усмихнатата си младост и давах банкнота на просяците, когато бяха стари и имаха дълга брада. А ако някой приятел харесаше кутията ми за цигари, златната кутия ставаше негова. Тя беше продала в Женева, когато бях студент в Женева с черни недисциплинирани химни върху главата, а сърцето ми беше красиво, но малко неразумно, макар и нежно, тя беше продала най-благородните си украшения, с които толкова много се гордееше, скъпата ми майчица, и които бяха потребни на наивното й достойнство на дъщеря на първенци от отминали времена. Толкова пъти бижутерите я бяха лъгали и тя бе продавала заради мен част от тези бижута, тайно от баща ми, чиято строгост ни ужасяваше, както нея, така и мен, и ни сплотяваше. Отново я виждам как излиза от бижутерията в Женева, толкова горда с бедната голяма сума пари, която беше взела за мен, щастлива, вълнуваща в своето щастие, щастлива, че е продала за мен скъпите си обеци, пръстените и перлите, които бяха кастовите й украшения, щастието й на дама от Юга. Толкова щастлива, скъпата ми, която с мъка се движеше, вече дебната от смъртта. Толкова щастлива да се лиши заради мен, да ми даде банкнотите, които, за няколко дена, щяха да пламнат в младите ми, чевръсти ръце, които така бързо даваха. Взимах, слънчев и луд и почти нехаещ за майка си, защото зъбите ми бяха остри и бляскави и защото бях обичаният любовник, макар и обичащ на младо красиво момиче, а и на едно друго, и така до безкрай в отразяващите огледала в замъка на любовта. О, странна бледност на моите мъртви любови. Взимах банкнотите и не знаех, бидейки син, какъвто бях, че скромните големи суми бяха дар от майка ми на олтара на майчинството. О, жрице на своя син, о, величество, което доста късно признах. Сега вече е късно...
...На всяка Свещена събота, в Марсилия, където пристигах от Женева за ваканцията, майка чакаше мен и баща ми да се завърнем от синагогата със стръкчета от миртово дърво в ръка. След като бе привършила с украсата за сабат на своя смирен апартамент, който бе еврейското й царство и нейна бедна родина, моята майка седеше, съвсем сама, пред церемониалната маса за сабат и церемониално очакваше своя син и своя съпруг. Седнала и самозаставила се да се придържа към послушна неподвижност, за да не размести красивите си украшения, развълнувана и скована от това, че е надлежно стегната в корсет, развълнувана от това, че е добре облечена и почтена, развълнувана от това че след малко ще се хареса на двете си любови, съпруга и сина й, чиито важни стъпки скоро щеше да чуе по стълбите, развълнувана от добре подредените и лъснати с древно масло от сладки бадеми коси, защото не умееше да хитрува с външността си, развълнувана като момиченце при раздаване на отличия, застаряващата ми майка очакваше тези две цели на живота й, своя син и своя съпруг...
...Седнала под портрета ми на петнадесет години, който бе неин олтар, под ужасния ми портрет, на който тя се възхищаваше, седнала пред масата за сабат и трите запалени свещи, пред празничната маса, която вече беше къс от царството на Месията, майка ми дишаше удовлетворено и леко приповдигнато, защото тези двама мъже щяха да се появят, тези факли на живота й. О, да, радваше се тя, апартаментът ще им се види така чист и богат през този сабат, ще я поздравят за ослепителния ред в нейния апартамент, а също и за елегантната й рокля. Синът, който сякаш изобщо не гледаше, но всичко виждаше, щеше да хвърли бърз поглед върху новата якичка и новите маншети от дантела и непременно тези нововъведения щяха да получат неговото важно одобрение. Тя вече се гордееше, вече мислеше върху това какво ще му отговори, може би с няколко невинни преувеличения относно домакинската бързина и храброст. Те щяха да разберат колко способна жена е тя, каква царица на дома. Такива бяха амбициите на моята майка...
...Тя седеше, цялата семейна любов, и вече си изброяваше пред тях наум какво е готвила, прала и подреждала. От време на време отиваше до кухнята и там, с малките си ръчички, на които блестеше царствена халка, ненужно, грациозно и артистично потупваше с гърба на дървената лъжица кюфтетата, които вряха в гранатовочервен доматен сос. Малките и дебели ръчички, с толкова фина кожа, за която я поздравявах не без известно лицемерие, но с много любов, защото наивното й задоволство ме очароваше. Беше така сръчна в кухнята и така несръчна във всичко останало. Но в кухнята, където си беше все така нагиздена възрастна госпожа, тя се превръщаше в славен, решителен капитан. Наивно потупване с гърба на лъжицата по кюфтетата в кухнята, ритуали, мъдри, нежни и миловидни движения, абсурдни и непотребни, така обичащи и доволни, които изразяваха успокоената й душа от това, че всичко върви добре, че кюфтетата са отлични и ще бъдат одобрени от онези двамата, капризните, умилителни и глуповати движения на моята майка, която сама едва доловимо се усмихваше в своята кухня, несръчна и величествена красота, величие на моята майка.
1954 г.
Снимка: archipelagobooks.org
