„Онова, което пълни сърцето, са очакването и споменът – никога онова, което усещаш в момента.“
На 13 май 1937 г. е роден Роджър Зелазни – една от най-значимите фигури в съвременния фентъзи жанр и научна фантастика. Умението му да разтрошава всяка една наша представа за реалност и да поставя пред истинско изпитание въображението ни като читатели, впечатляващите описания на детайли от приложната магия в измислените от него светове, го отличават значително от останалите автори в областта. Особено популярен става с поредицата си „Хрониките на Амбър“.
Да си бог – това значи да си самият себе си и то до такава степен, че страстите ти да съответстват на вселенските сили и всеки, който те зърне, да го знае още преди да е чул името ти… Да си бог значи да умееш да разпознаваш в себе си най-важното и сетне да засвириш онази мелодия, която да е в най-пълно съзвучие с всичко останало на света. И тогава, отвъд пределите на морал, логика и естетика, ти се превръщаш във вятър или огън, в море, планина, дъжд, слънце или звезди, в полет на стрела, в залезът на деня, в любовно обятие. Управлявайки страстите си, управляваш и света. И тогава, онези, които вдигат взор към боговете, ги наричат дори без да знаят имената им: "Той е Огън. Тя е Танц. Той е Разрушение. Тя е Любов." И така, връщайки се към думите ти – те не се наричат богове. Това правят всички останали, които ги виждат.
Знам също, че смъртта е единственият бог, който идва, когато го повикаш.
Така е в живота – довери се и ще те предадат, не се доверявай и ще предадеш сам себе си.
Хората се съдят по действията и последствията от тях. Всичко останало е само евтино чувство за морално превъзходство, при мисълта колко по-хубаво би постъпил ти в същия случай. Затова всички подобни преценки ги оставям на небесата. Аз не съм квалифициран.
Вселената не е измислила справедливостта. Това е направил човека. За съжаление обаче, човек трябва да живее във вселената.
Като си помисли човек, природата понякога подхвърля по някой и друг кокал на ония, които е осакатила – често под формата на някакво умение, обикновено безполезно, или още по-страшно – проклятието на интелигентността.
Думите нямат значение. Но човек забравя реалността и запомня думите.
Имената не са толкова важни. Да говориш – това означава да произнасяш имена, но и това не е най-важното. Веднъж, се случва нещо, което никога преди това не се случвало. Човек го вижда и съзерцава реалността. Той не може да обясни на другите какво е видял. Но те настояват да узнаят и непрестанно го питат, казвайки: „Какво е това, което си видял?“ И той се опитва да им разкаже. Може би е видял първия огън на този свят. И им казва: „То е червено, като мак, но съзират се в него и други цветове. Няма форма, като водата и плува навсякъде. Топло е – като слънцето през лятото, дори по-топло от него. Съществува за кратко време върху парче дърво, а сетне дървото изчезва като че ли е погълнато и от него остава само нещо черно, което може да се разрови като пясъка. Отиде ли си дървото, изчезва и то.“ И ето, че слушателите са принудени да мислят, че реалността прилича на мак, на вода, на слънцето, на всичко останало, което се поглъща и после екскретира. По думите на този човек, те стигат до убеждението, че тя прилича на всичко на този свят. Но те не са виждали огъня. Не биха могли да го познаят. Ала отново и отново се появяват пламъците в този свят. И други хора ги виждат. Не след дълго огънят става почти толкова привичен, колкото е тревата, облаците и въздухът, който дишат. И виждат те, че макар и да прилича на мак, той не е мак, макар и да прилича на вода, той не е вода, макар и да прилича на слънцето, той не е слънцето, макар и да прилича на онзи който яде и екскретира, той не яде и не екскретира, а е нещо различно от всяко едно от тези понятия и от всички тях взети заедно. Тогава те поглеждат отново към това нещо и измислят за него нова дума за да го нарекат. И тази дума е „огън“.
Но случи ли се да срещнат човек, който все още не го е виждал и му разкажат за него, той не ще разбере за какво говорят. И ето че на свой ред и те не успяват да предадат какво значи това огън. Докато го правят, знаят вече от собствен опит, че това което му казват не е истина, а само част от нея. Те знаят, че този човек никога не ще познае по думите им реалността, макар и да използват всички думи на този свят. Той трябва да види огъня, да долови мириса му, да си стопли ръцете на него, да се вгледа право в сърцето му, или да остане вовеки невежа. Следователно, не са важни думите „огън“, „земя“, „въздух“ и „вода“, те нямат никакво значение. Дори „аз“ няма значение. Нито една дума няма значение. Но забравя човекът реалността и си спомня само думите. И колкото повече думи си спомня, толкова по-умен го мислят околните. Той съзира великите промени, които стават на този свят, но не гледа на тях така, както би погледнал онзи човек, който за пръв път е видял реалността. На езика му идват техните имена и той се усмихва, докато ги опитва на вкус и мисли си този човек, че докато ги нарича ги опознава. И продължава да се случва онова, що никога досега не се е случило. И то все още е чудо. Разцъфва великото пламтящо цвете по клоните на света, оставяйки под себе си пепелта на същия този свят и с каквото и име да го назова – ще сгреша, защото то е всичко или нищо, с други думи – то е Безименно като реалността.
И ето защо ви призовавам – забравете имената, които носите, забравете думите, които произнасям, още в мига, в който сте ги чули. А потърсете по-добре Безименното вътре в самите нас, което се надига, за да срещне призива ми. То се вслушва не в думите ми, а в реалността в мен, от която е част. Да определяш – значи да загубиш. Същността на всички неща е в Безименността. Безименното е непознаваемо и следователно по-могъщо от Брама. Предметите са преходни, а същността – вечна. А значи всички вие обитавате един сън.
Същността сънува, че това е сън с форма. Формата отминава, но същността остава и продължава да сънува нови сънища. Човекът дава имена на тези сънища и си мисли, че така е уловил същината на нещата, но не знае че по този начин само се прекланя пред нереалното. Тези камъни, тези стени, телата, които виждате че са насядали наоколо са маковете и водата и слънцето. Те са сънищата на Безименността. Ако искате – те са огънят.
Писано е, че да живееш означава да страдаш. Това е така, твърдят мъдреците, защото за да достигне човек просветление, трябва преди това да измине дългия път на своята карма. Ето защо, продължават мъдреците, няма никакъв смисъл човек да се бори вътре в съня против онова, което е неговия жребий, неговия път, който трябва да следва докрай, за да получи свободата си. В светлината на вечните ценности, казват мъдреците, страданието е нищо. Какви оправдания тогава би имал човек, за да се бори срещу онези, които са могъществени за зло?
Вселената се е завъртяла около мен. При всяка следваща крачка аз чезна, за да се появя отново, разпадам се на съставните си части и се превръщам в едно цяло, разпръсвам се и се събирам, умирам и възкръсвам...
Когато казах, че искам да умра в съня си, всъщност исках да кажа, че искам да бъда стъпкан от слон, докато правя любов.
Не ме събуждай до края на света…освен ако не е с някакъв много готин специален ефект.
Обичам библиотеките. Стените от думи около мен, красиви и мъдри, ме карат да се чувствам удобно и сигурно. Винаги ми е по-добре, когато мога да видя, че нещо задържа сенките.
Няма такова нещо като цивилизация. Думата е измислена само за да означава изкуството да живееш в града.
Учтивостта е ковчегът на дресираната душа.
– Ти работиш ли за правителството. За което и да е?
– Плащам данъци, което означава, че работя за правителството на непълен работен ден. Да!
Снимки: roger-zelazny.com