Американският творец с реверанс към европейската литература
Henry Miller, 1940 (Portrait by Carl Van Vechten)
Един от най-приятните спомени, които имам от скорошното си пътуване до Европа, е броят и разнообразието от хубави книги, които можеха да бъдат видени навсякъде. Какво облекчение бе за мен да видя отново книги с тънки корици, чиито заглавия, имена на автори и издатели сами по себе си правят корицата толкова привлекателна и изкусителна. Нима има по-тъпо, монотонно и убиващо апетита нещо от типичната американска книга с твърди корици, хартиената обвивка на която крещи и пищи, за да може да грабне вниманието? Срещу мен, докато пиша, са кориците на няколкото хиляди книги, които съставят нищожната ми библиотека. Чуждестранните издания изпъкват със същата онази прямота, простота и истинност, които отличават Европееца от Американеца в моите очи. Това е така, защото в сферата на книгоиздаването, както в сферата на политиката, а и във всяка друга сфера, всяка нация разкрива собствените си, типични черти. Отваряйки една шведска книга например, винаги ще видите отлична бяла хартия и чист, ясен, привлекателен шрифт, подчертан от диакритичните знаци на шведската азбука. Човек никога не може да сбърка италианска книга с немска или обратното.
Днес, освен обичайната камара празни опаковки, празни бутилки и празни тенекиени кутии, които осейват канавките на нашите магистрали, човек може да открие захвърлени списания, джобни книги и "комикси", които съставят менюто на изтъпялата ни читателска общност. Прочетено набързо, смляно като стърготини, повърнато като отпадък, това литературно àко, продукт на индустрията, заема полагащото му се място редом с останалите безсмислени джунджурии на нашите обичащи комфорта граждани, в чиито умове борбата и отрицанието са великите морални страхотии. Така, след цялата гюрултия, цялото ни ефективно, конвейрно, скъпоструващо производство се превръща в същото грозно àко, което всеки и навсякъде по света може да разпознае.
Ето един осветляващ факт, до който се добрах чрез редактора на едно издателство за книги джобен формат. Той е във връзка с това, което току-що описах: Защо да си губим времето да съхраняваме книгите? Защо са нужни разпродажбите на залежали копия? Защо да се пазарим с търговците на дрипи и боклуци? Най-простата, най-лесна, най-евтина процедура за непродадените джобни книжки е тяхното изгаряне. Колко много напомня това за тактиката на Министерството на войната! Това е Американската идея за ефикасност и прогрес. Европеецът, ужасен, нарича това чисто прахосничество. Най-малкото това си е чиста липса на уважение към твореца и творчеството, пълно светотатство, пълно падение. Когато тази политика се разпространи, както несъмнено ще стане, с литературата ще е свършено, а заедно с нея и с книгите, и с авторите. Както стоят нещата, понастоящем имаме един процъфтяващ, противоречащ си бизнес, наречен книгоиздаване, който няма нищо общо нито с литературата, нито с творческия дух.
А няма и следа от протест! За да променим тази тенденция, ще трябва да се върнем към едно въображаемо средновековие и да създадем отново гилдиите на писателите, на печатарите и книгопродавците, и да творим и произвеждаме не за мнозинството, а за малцината. Още повече, това ще трябва да бъде направено от любов, без надежда за отплата, без надежда дори да бъдем разбрани.
Само чудо би могло да спре тази вълна и, ако наистина стане чудо, то неизбежно ще приеме форма и посока, които никой днес не е способен да предвиди. Аз съм един от вярващите в чудеса, поради простата причина, че през целия си живот съм бил свидетел на чудеса. Едно неизменно нещо, което съм забелязал при чудесата, е, че те се случват само когато всичко ни се струва загубено. Стряскащо ли е да чуеш, че сме близо до подобна крайност? Толкова ли е трудно да повярваш, че Америка, на върха на силата си, е тъй близо до своя край? Помисли! Големите ни, изтъкнати писатели, хората, чиито творби са били избирани от чуждестранни издателства за превод, които чуждите критици възхваляват като представителни за американското, тези хора, почти без изключение, са изобразили, по най-различни начини, непонятното падение на обикновения американец. А кой е той, този обикновен човек, от какво тесто е замесен той?
И все пак, поне на пръв поглед, този обикновен човек като че ли по начало е имал златната възможност за развитие и себепостигане, да се превърне един ден в "демократичния" човек, който Уитман възхвалява. Вижте го днес! През очите на водещите ни писатели той сега е най-жалкото, отритнато, забравено същество, което можете да си представите. За този човек е трудно да се пишат и драми дори, тъй като драмата е едно от нещата в живота му, които не съществуват. Той се е превърнал в обект, не в субект. Колкото до новата масово произвеждана долнопробна литература, там той е третиран като цифра от машинни формули, там той няма нито лице, нито име, подхвърлян е насам-натам като робот от плът и кръв, жертва на едно бездушно общество; той е фигура върху електронна шахматна дъска, управлявана от тест-кукла, обитаваща клетките на мъртвия мозък на някой издател. Зает да спасява света от разрушение, както непрестанно му се повтаря от управляващите го, този масов човек, тази пионка на мислеща машина безмълвно се отказва от своята идентичност. Той не само е бил продаден, той също така е и опразнил помещенията. Подобно на писателите-фантасти, които във въображението си отдавна са напуснали Земята, той също тъй се скита от планета на планета, пътешественик-вредител сред планети-вредители. Скита се като сомнамбул, непознаващ инстинкти, свободна воля или избор. Забравил е отдавна за здравия си разум. В абсолютната си пасивност той е готов да приеме всеки начин на живот, който му наложат. Единствената сфера, в която има свобода на действие, е престъплението, последната крепост на самозаблудата.
Ако човек има смелостта да вярва в знаци и поличби, тогава утрешната ни съдба е гибел. Във времето дотогава, което бихме могли да възприемем и като вечност, аз със сигурност ще държа ушите си нащрек, за да дочуя последните напъни на мелодичните, на вид остарели песни, които Европейците творят от дъното на душите си.
Не зная какво е това, което ме свързва с хората на Европа, освен ако усещането за човечност не е само по себе си достатъчно да сътвори тази неделима връзка - връзката на човека с човека и на човека с Бога. Когато литературата се превърне в играчка на немислещи пионки, тогава вече няма обекти и субекти, автор и сътворение. И ако това е тъй, тогава всички ние трябва да бъдем върнати обратно при създателя ни и целият живот да бъде сътворен наново. Виждал съм как крилатата мечта се превръща в убита мечта, а убитата мечта в Холивудска мечта. Аз предпочитам "глупава мечта, но крилата".
От „Литературата: една несбъдната мечта”
Източник: liternet.bg
Снимка: Henry Miller, 1940 (Portrait by Carl Van Vechten); commons.wikimedia.org
