„Накъдето и да отива тълпата – ти тръгни в обратната посока.“
За Буковски Жан-Пол Сартр казва, че е най-големият поет на Америка, а Хемингуей просто: „Проклетата гениалност...“
При него няма средно положение – или ще го обикнеш, или ще го намразиш. Пише като парен чук, но с чувство за хумор, и дори нежност. Написал е цели 14 книги с поезия и 26 с проза и 9 киносценария. Работил е като пощенски служител, при това 14 години „най-идиотските в моя живот", както и като боклукчия, градинар, събирач на памук, сервитьор, и като „момче за всичко".
Буковски е простак и пияница – това не може да убегне никому. А не е и нужно, защото именно вулгарнността и грубият език, които използва, носят чара в неговите истории. Известен с афинитета си към всякакви пороци и интереса си към деградирали хора, Буковски е онзи, който не се страхува да говори тъжни истини и да пише за онези хора, чието съществуване никой не желае: грозните, самотните, лудите. Срещата с творчеството му винаги е запомняща се. А дали е приятна или не зависи от готовността на читателя да бъде бит с тежък мокър парцал прямота през лицето. Но през арогантността, пошлостта и вулгарността му прозират толкова много самота, болка и искреност, че няма как да не го заобичаш.
Няма такова нещо като красота, особено в човешкото лице … това, което наричаме физиономия. Всичко това е математическо и въображаемо подреждане на черти. Сякаш, ако носът не изпъква твърде много, страните на лицето са пропорционални и в крак с модата; ако меките части на ушите не са достатъчно големи, ако косата е твърде дълга … Това е някакъв обобщителен мираж. Хората считат дадени физиномии за красиви, но всъщност в крайна сметка те не са. Това е нулево математическо уравнение. „Истинската красота“ идва, съвсем естествено, от характера. А не в зависимост от начина, по който веждите са оформени. Та, относно многото жени, за които са ми казвали, че са красиви … по дяволите, гледайки ги е все едно да гледаш в чиния със супа. Няма такова нещо като грозота. Уродливост има, но повърхностна „грозота“ не съществува. Казах.
Природата не е нормална, Бог не е нормален. Природата не е мила, човече, не й пука за нищо. На мен ми пука. Когато видя, че нещо се случва, че нещо убива друго нещо, не ми харесва. Истински интелигентните хора казват „така трябва да бъде; това убива онова, онова яде другото… това е скакалец, скача върху това… всичко е подредено”, но когато нещо скочи върху тях крещят, нали? Виждаш ли, те не се поставят на мястото на паяка и мухата. А аз го правя, аз съм мухата, нали, а там е паяка. Хората са безразлични към това, което се случва. „О, това е интересно, виж!”. Но те също са въвлечени. Ами ако друг човек ги убие? Те не знаят и не разбират това. Те са тъпи. Почти всички хора са тъпи. Ходят в ресторанта за да се хранят, а не им се яде. Просто е време за ядене, дори не са гладни. Колкото повече мисля за човечеството, толкова по-малко искам да мисля за него.
Ако нещо се случва на един от нас, то сигурно се случва на повечето хора. Защото животът ни не е толкова различен – колкото и да сме убедени в противното.
Болката е странно нещо. Котка убива птица, блъскат се коли, запалва се къща... Болката пристига изведнъж. БАМ, и вече не можеш да се отървеш от нея. Болката е истинска. А в очите на останалите ти си глупак. Все едно изведнъж си се превърнал в идиот. Болката не се лекува, освен ако не познаваш някой, който знае как се чувстваш и как да ти помогне.
Ако човек е получавал много физическа болка, просто свиква – това е процес, привикване. Това не е храброст. Менталната болка обаче е нещо, с което няма свикване. Дръжте ме далеч от нея.
Това, което има най-голямо значение, е колко добре ходиш през огъня.
Толкова ножове са ми забивали, че когато ми подадат цвете не мога да разбера какво е. Отнема време…
Ако успееш да измамиш някой, не си мисли, че този човек е глупак. Знай, че този човек ти е гласувал по-голямо доверие отколкото си заслужавал.
С хората е така. Колкото повече ги опознаваш, толкова повече си личи колко са ненормални. Понякога това е забавно – поне в началото.
Винаги ще се намери нещо, което да разруши живота ни. Зависи само кое или какво ще ни открие първо. Човек винаги е готов да бъде отнесен.
Човек цял живот чака – болницата, лекаря, водопроводчика, лудницата, затвора и накрая самата смърт. Първо светваше червено, после зелено. Гражданите на света се хранеха, гледаха телевизия и се притесняваха за работата си или за липсата на работа, докато чакаха.
Влюбените хора често са напрегнати и опасни. Губят чувство за перспектива. Губят чувство за хумор. Стават нервни, маниакални и досадни. Понякога дори стават убийци.
На жените никога не им трябва благоразумие, единственото, което искат, е да си отмъстят емоционално на някого, за когото им пука прекалено много.
Рядко се случва красивите жени да демонстрират на обществено място, че са с някого. Познавах предостатъчно жени, за да съм сигурен в този факт. Приемах ги такива, каквито са, и любовта идваше много трудно и много рядко. А когато идваше, обикновено беше погрешка. Някоя жена просто не издържаше повече да не споделя любовта си и я изливаше върху мен, защото имаше нужда от това. А след това винаги започваха проблемите.
Началото на една връзка винаги е най-лесно. След това започват разкритията – и никога не свършват.
Естествено, че е възможно да обичаш едно човешко същество, ако не го познаваш достатъчно добре.
Няма нищо по-лошо от това жена ти да те остави, когато си беден. Тогава няма нищо за пиене и нищо за правене – само голи стени, които да гледаш вторачено и да мислиш. Такова е отмъщението на жените, но тях също ги боли. Или поне така ми се иска.
След като жената се обърне срещу теб, всичко е загубено. Понякога наистина те обичат, но после нещо се обръща в тях. Тогава могат да те видят как умираш в канавката, блъснат от някоя кола, и няма да ти помогнат, а ще се изплюят върху теб.
Как можеш да се довериш на същество, от което всеки месец тече кръв, а все пак не умира?!
Красивите мисли и красивите жени никога не се задържат.
Кога свършва любовта, знаеш ли? Тогава, когато кажеш „свърши“, а в сърцето не почувстваш болка.
И все пак от време на време ще се сещаш за нея. Вечер, когато нещо ти тежи и искаш да ѝ го разкажеш. Или сутрин, посягайки към телефона, но знаейки, че вече нямаш дори моралното право да ѝ се обадиш. И все пак от време на време ще се нуждаеш от нея – ей така… просто за да помълчите.
Човек няма нужда от жена, за да се почувства истински, но не беше лошо да е познал достатъчно жени. Защото сетне, когато връзката приключи, човек усеща какво означава да си наистина самотен и тъжен, и така се подготвя за онова последно чувство, което го очаква при собствения му край.
Коя жена те обича истински? Тази, която е край теб, а ти почти не я забелязваш! Тя не те дразни, защото изпитва благоговение, когато те гледа тихо. Не обича много да говори с теб, но когато те види усмивката й казва всичко. С нея няма как да се скараш, защото, когато гледаш тъпо и целият свят ти е виновен, тя ще дойде и тихо ще те целуне. Защото истинската любов винаги е тиха, мълчалива, съществува почти без думи!
Смелостта е въпрос на стил в една безнадеждна ситуация, каквато е животът.
По-добре е да правиш и най-скучните неща със стил, вместо да се занимаваш с интересни неща без стил.
Как, по дяволите, човек може да се наслаждава на това, да бъде събуден в 6:30 от алармата, насила да стане от леглото, да се облече, да яде, да отиде до тоалетната и да си измие зъбите, и да се бори с трафика по пътя, докато стигне до мястото, където всъщност прави много пари за някой друг и да му казват, че трябва да е благодарен, че има възможността да го прави?
Възражението ми към войната не беше, че трябва да убивам някого или че може да бъда убит безсмислено, това трудно имаше каквото и да е значение. Това, на което се противопоставях беше, че ми се отказваше правото да си седя в малка стая и да гладувам, да пия евтино вино и да лудея по мой си, собствен начин в собственото ми свободно време.
Независимо дали си актьор, домакиня, нещо си... трябва да правиш големи паузи между периодите, в които си най-деен – време, когато не правиш абсолютно нищо. Просто лежиш в леглото си и зяпаш тавана. Това е много, много важно... просто да не правиш нищо – това е изключително важно. Ала колко от хората в това модерно общество го правят? Съвсем малко. Ето защо са тотално откачени, фрустрирани, изпълнени с гняв и омраза.
Колкото повече правиш това, което искаш, толкова по-добро човешко същество ставаш.
Разберете ме. Не съм от този обикновен свят. Имам си лудост, аз живея в друго измерение и нямам време за неща, които нямат душа.
Адвокати, доктори, зъболекари, всички те печелят пари. Писателите? Писателите гладуват. Писателите се самоубиват. Писателите полудяват.
Когато бях млад, през цялото време бях депресиран. Но вече ми се струваше невъзможно да се самоубия. На моята възраст не беше останало почти нищо за убиване. Хубаво е да си стар, независимо какво разправят. Разумно е да се смята, че един човек трябва да навърши поне петдесет, преди да може да пише що-годе ясно. Колкото повече реки прекосяваш, толкова повече знаеш за реките – разбира се, стига да оцелееш в бързеите и водопадите. Понякога доста се лашкаш.
Не знам от какво се вдъхновяваха другите писатели; не ме и интересуваше, защото и бездруго не можех да ги чета. Аз бях в плен на своите собствени навици и предразсъдъци. Няма нищо лошо в това да си тъп, ако невежеството ти е твоето собствено невежество.
Никога не съм срещал друг човек, с когото да бих искал да сменя мястото си. И дори това да е заблуда, от този факт ми става по-леко.
Има и по-лоши неща от това да бъдеш сам. Понякога минават десетилетия, докато осъзнаем това, но няма нищо по-лошо от това да го осъзнаем твърде късно.
Свободната душа се среща рядко, но го знаеш, когато човекът срещу теб притежава такава – основно защото се чувстваш приятно, много приятно, когато си близо до него.
Красотата не е нищо, красотата изчезва. Не можеш да разбереш какъв късмет имаш, че си грозен, защото когато някой те харесва, знаеш, че е за нещо друго.
Хората без морал често се смятаха за по-свободни, но най-често просто бяха лишени от способността да чувстват и да обичат. Така прегръщаха свободния секс. Мъртви, които чукат други мъртви. В тяхната игра нямаше риск или хумор – бяха трупове, които чукат други трупове. Моралът ограничава, но той все пак се основава на някакъв човешки опит, който се предава през вековете. Някои от моралните закони са поробвали хората във фабриките, в църквите и държавата. Но други закони просто са проява на здрав разум. Животът е като градина, пълна с отровни плодове и ядивни плодове. Човек трябва да се научи кои да бере и да яде и кои да не пипа.
Човешките отношения не се развиват както трябва. Само в първите две седмици има нещо вълнуващо, после и двамата участници губят интерес към играта. Маските падат и започват да се показват истинските хора: откачалки, имбецили, маниаци, отмъстители, садисти, убийци. Съвременното общество беше създало хора от нов тип, които се хранеха едни с други. Все едно се биехме до смърт пред публика – в яма, пълна с лайна. Реших, че най-доброто, на което може да се надява човек в една връзка, са две години и половина. Крал Монгут от Сиам е имал девет хиляди жени и любовници; цар Соломон от Стария завет е имал седемстотин жени; Август Силния от Саксония е имал триста шейсет и пет съпруги, по една за всеки ден от годината. Колкото повече, толкова по-малък риск от провал.
Смятам, че цинизмът е проява на слабост. Цинизмът е начин да кажеш, че всичко е сбъркано. ВСИЧКО Е ПОГРЕШНО! Цинизмът е слабост, защото тя не позволява на човека да се адаптира към това, което се случва в момента. Да, цинизмът при всички положения е слабост. Също като оптимизмът.
Покажете ми човек, който живее сам и кухнята му винаги е поддържана в ред и аз ще ви докажа, че в 8 от 9 случая характерът на този човек е отвратителен.
Потенциалът не значи нищо. Трябва да действаш. Почти всяко бебе има по-голям потенциал от мен.
Почти всеки се ражда гений, а умира идиот.
Разликата между живота и изкуството е, че изкуството е по-поносимо.
Разликата между демокрацията и диктатурата е, че при демокрацията гласуваш първо и след това получаваш заповеди, докато при диктатурата не си губиш времето с гласуване.
Да видиш на екрана лайно стана нещо толкова обичайно, че хората престанаха да си дават сметка, че гледат едно лайно.
Любовта не трябва да се случва по команда, нито пък вярата да се изразява в няколко сентенции. Аз съм своя господ. Ние сме тук, за да променим влиянието на църквата, на държавата, както и на образователната ни система. Ние сме тук, за да пием бира. Ние сме тук, за да спрем войната. Ние сме тук, за да се смеем на лудостта си и за да живеем животите си толкова добре, че дори Смъртта да потръпне, когато ни прибира при себе си.
Повечето хора не са готови за смъртта. Тя ги шокира, ужасява ги. По дяволите, изобщо не би трябвало да я има. Аз нося смъртта в левия си джоб. Понякога я изваждам и ѝ говоря: Здрасти, бейби, как си? Кога ще дойдеш за мен? Ще те чакам.
Дните, годините и животът ми са виждали върхове и спадове, светлини и тъмнини. Ако бях писал постоянно и само за „светлина“ и никога не бях споменавал другото, тогава като артист аз бих бил лъжец.
Трябва да умреш няколко пъти, преди да започнеш да живееш истински.
Когато човек пие, понякога не разсъждава особено трезво.
Снимки: independent.co.uk, latimesblogs.latimes.com, quoteaddicts.com