За първата любов и клечките за кибрит от сръбския писател, чиито сметки все не излизат ☺
Едва когато станах в първи прогимназиален клас и обух панталони, които се закопчават и откопчават отпред, едва тогава почувствувах, че е време да се влюбя.
Влюбих се в нашата съседка Перса, защото беше най-близко. Перса имаше покрито с лунички лице, носеше жълти чорапи и токовете на обувките й бяха винаги изкривени. Преди да се влюбя, не й обръщах внимание, но от момента, когато се влюбих, тя ми изглеждаше божествено красива. За мен беше достатъчно да я зърна, макар и отдалече, да видя нейните криви токове, за да се развълнувам веднага и да побързам насреща й, само и само да видя колкото се може по-скоро усмихнатото й, осеяно с лунички лице.
Тя беше дъщеря на учителя ни по аритметика, който, кой знае защо, нямаше съвсем добро мнение за мене. Беше на девет години, учеше в трето отделение. Любовното си признание направих по един необикновено романтичен начин. Веднъж, когато играехме на жмичка, ние двамата с нея се скрихме в една каца, в която майка ми зиме слагаше кисело зеле. Тук, в тая каца, аз й направих любовно признание и тоя мой спомен и до днес ме кара да се вълнувам, когато мина покрай някоя каца.
Веднъж се срещнахме с нея след последния час и тръгнахме заедно към къщи. Аз й дадох една кифла. Всеки петък й купувах по една такава кифла с парите, спечелени от мен в четвъртък следобед на ези-тура. Те ми стигаха поне да мога веднъж в неделята да изразя с една кифла симпатиите си и вниманието си към нея. Тогава я запитах сериозно:
– Какво мислиш, Персо, ще те даде ли баща ти, ако те поискам?
Тя се зачерви, наведе очи и в смущението си разчупи кифлата на три части.
– Не вярвам – отговори тя полугласно.
– Защо? – запитах аз развълнувано и очите ми се наляха със сълзи.
– Защото си слаб по неговия предмет.
Заклех й се, че денонощно ще уча аритметика, само да мога да си поправя бележката. И аз учих. Но нима може да се постигне онова, за което толкова други са прахосвали напразно силите си — нима можех да примиря любовта и аритметиката? Заставен да избирам между любовта и аритметиката, аз избрах онова, което беше по-леко — любовта. И следващия час вместо двойка получих единица.
На следния четвъртък нищо не можах да изкарам на ези-тура и затова в петък сутринта се вмъкнах в гардероба и отрязах двадесет копчета от татковите зимни дрехи. Тях продадох в училище за десет пари, колкото ми бяха необходими, за да купя кифла. На обед причаках Перса пред нейното училище и изпращайки я, й признах, че сега положението ми е още по-лошо, защото съм получил единица по предмета на баща й.
– Тогава – каза тя болно – аз никога няма да бъда твоя!
– Ти трябва да бъдеш моя, ако не на тоя, то на оня свят! – извиках аз; тези думи бях чул преди няколко дена на едно театрално представление.
– Как може да стане това? – запита тя любопитно.
– Ще се отровим, само да се съгласиш.
– А как ще се отровим?
– Ей така – продължих аз още по-решително. – Ще изпием отрова.
– Добре – реши се тя. – Съгласна съм. А кога?
– Утре следобед.
– А, утре следобед имам училище – сети се тя.
– Да – спомних си и аз. – Утре не мога и аз, защото ще ми пишат отсъствие, а съм направил вече двадесет и четири и може да ме изключат от училище. Но хайде, ако искаш, в четвъртък следобед, тогава нямаме училище нито аз, нито ти.
Тя се съгласи и се споразумяхме аз да приготвя всичко за отравянето.
Следващия четвъртък следобед аз откраднах от дома една кутия кибрит и отидох на уреченото място, където трябваше да се срещнем с Перса и откъдето заедно щяхме да отидем на оня свят.
Срещнахме се в нашата градина, седнахме на тревата и от душите ни се изтръгна дълбока въздишка на болка и копнеж. Аз извадих кутията кибрит от джоба си.
– Какво ще правим сега? – запита Перса.
– Ще ядем кибрит.
– Как ще ядем?
– Ето така! – отговорих аз, откъснах главичката, хвърлих я, а клечката изядох.
– А защо хвърли това?
– Това е мръсно.
Тогава тя се реши и протегна смело ръка. Аз откъснах главичката и й дадох клечката. Тя я пое и започна решително да я дъвче. Изяде три клечки и на очите й се показаха сълзи.
– Не мога повече! Никога в живота си не съм яла клечки, не мога повече.
– Е, ти навярно си се вече отровила.
– Може би! – отговори тя. – Чувствувам, че нещо ме дере в гърлото.
– Това е. Ти си вече отровена.
Аз продължих упорито и изядох девет клечки, но изгубих апетит и усетих, че нещо ме дере в гърлото.
– Свършено е! И аз съм отровен! – казах тържествено, както се полага в такива случаи.
След това настъпи за известно време гробна тишина, през време на която аз мислех колко е четири по седем и все не можех да се сетя. Не зная какво мислеше тя, но помня, че си чоплеше зъбите от някоя попаднала между тях клечка. Най-после тя прекъсна тая тържествена тишина:
– Какво ще правим сега?
Тоя въпрос страшно много ме смути, защото аз наистина не знаех какво можехме да правим още, след като бяхме свършили главната си работа — да се отровим. Най-после ми дойде една щастлива мисъл.
– Знаеш ли какво, след като вече се отровихме, хайде да се прекръстим.
Тя се прекръсти. Направих същото и аз.
– А сега – продължих аз – да идем у дома си и да умрем. Срамота е да умрем тук, в градината. Ние сме деца от добри семейства и е срамота да умрем в градината.
– Да – каза тя и си тръгнахме.
Цялата история между впрочем свърши по следния начин:
Тя си отишла у дома и помолила майка си да и приготви леглото, за да умре. Признала и, че се отровила, т.е. че е яла с мен клечки. А майка и, без да вземе под внимание състоянието й и чувствата й, казала:
– Е, щом като си могла да ядеш клечки в градината, ще ядеш дървото и тука… – След това и вдигнала рокличката и започнала да й изкарва отзад ония чувства, които бяха залегнали дълбоко в сърцето й.
Заради тоя бой Перса ме намрази и така свърши моята първа любов.
От „Първата любов”, Автобиография
Илюстрации: Dusan Pavlic's Illustrations, Avant Art Magazin, designed.rs, gams.uni-graz.at