Помня...
Ж. Перек
Помня, че най-популярната фраза от онова време, правеща двусмислен прескок между тяло и идеология, беше „Храната прави борбата“. По-точно „Рънътъ прай бурбътъ“, както излязла от устата на известен наш борец. И естествено, бързо стана част от неофициалния социалистически фолклор. Човекът имал предвид „бурбътъ“ като спорт, но хората веднага хванаха двойното дъно и заобичаха както фразата, така и бореца, който волно или неволно я беше изобретил. Мисля, че дори поради вродената си непосредственост той дълго минаваше за дисидент наивист.
Помня, че една от книгите, които притежаваха всички семейства по онова време, беше „Наша кухня“, дебела, с твърди корици (Найденов и Чортанова). Имам третото поред издание, от 1966 г. Другата книга, която всички семейства държаха закътана на най-горния рафт отзад, беше „Мъжът и жената интимно“, източногерманска изработка с автор Зигфрид Шнабл. И двете книги, за храната и за секса, бяха издание на „Медицина и физкултура“. Това, че сексът при социализма беше преимуществено медицински проблем, е отделна тема. Но да се върнем на храненето и „Наша кухня“. Помня, че много по-късно прочетох предговора на тази иначе професионална и тясно специализирана книга, от която чакаш единствено вкусни рецепти. И открих там следната откровеност: „Наред с редица социално-политически и икономически фактори доброто хранене на населението увеличава неговата мощ, трудопроизводителност и боеспособност“. Странно стоеше това изречение там. Храната не ти е удоволствие, лукс, каприз някакъв, а хранителна вата, енергия за по-висока трудопроизводителност и боеспособност. Затова си има разкладка, нормирани хранителни дажби, първо, второ и трето в столовата с изчислени в процент белтъчини, мазнини и въглехидрати.
Помня кучето на Павлов от учебника по биология. Как в началото, като давал храна на едно куче в клетка, ученият винаги му светвал червена лампа. След известно време спрял да носи храна, но продължил да му светва червената лампа. И горкото животно всеки път отделяло яко стомашен сок. Сигурен съм, че стомахът му се е повредил от киселините. Помня, че всички в класа намразихме Павлов, който тероризирал кучета с глад. Помня, че разказах това на баба ми и тя също солидарно прокле Павлов, като каза, че той сега сигурно се мъчи в ада. И аз си представях как лежи в клетка и също това куче му пали и гаси червената лампа, а храна не му дава.
Помня първо, второ и трето в столовата, най-често в комбинацията супа топчета, кюфтета с бял сос и малеби. Помня, че малебито беше на вкус точно такова, каквото и на вид. Слузесто, медузесто и ако тогава знаех думата, щях да кажа „силиконово“. Не си падах и по кюфтетата с бял сос.
Помня заплахата от първите дни в детската градина, че който не си изяде всичко, ще му го сипят в гърба. Никога не посмяха да го направят.
Помня купичките от алпака с кисело мляко и една голяма лъжица захар по средата.
Помня 20-те стотинки за закуска, които получавахме всеки ден от родителите си за баничка с боза.
Помня появата на детска паста за зъби „Мечо“, първи пробив в горчивия монопол на „Поморин“ (явно някой технолог си беше внушил, че за да е здравословно едно нещо, трябва да е непременно гадно на вкус). Паста „Мечо“ беше истинско размразяване на хигиенния фронт. Помня, че тайно си ядяхме от нея, ползвайки я повече като десерт, отколкото като паста за зъби, вероятно заради „приятния аромат на малини и банани“, както пишеше на опаковката.
Помня закуските „компле“ в почивните станции на морето. Парче кашкавал, нарязан оребрено; три кръгчета необелена краставица, също оребрени; три колелца салам и лъжица мармалад. Най-често мармаладът беше пльоснат точно върху салама, което придаваше неповторимия сладко-солен вкус на цялата закуска. И без това всичко ще ти се смеси в корема, успокояваше ме баща ми, виждайки как гнусливо се дърпам.
Помня, че портокалите и бананите не бяха просто някакви плодове (просто плодове бяха ябълките, имаше ги под път и над път), а някакъв магически знак, че Нова година е дошла. Само тогава се появявах и никога не бяха достатъчно. Помня, а това се оказа спомен и на други хора, че родителите ни, кой знае защо, не обичаха много портокали и банани и даваха своите парчета на нас. Помня, че четох в една българска детска книжка, как едно момче попаднало в трюма на кораб, пълен с портокали. Това трябва да е бил раят или комунизмът, все едно – трюм, пълен с портокали. Та момчето /пионер/ започнало да се тъпче здраво, заболял го коремът, прилошало му и почти изгубило съзнание. Бях сигурен, че тук книгата лъже и на ме никога не би ми прилошало от портокали.
Помня, че дъвките „Идеал“ бяха единствени. Твърди, скучно бели, бързо разпадащи се, неутрални на вкус, вероятно поради дефицит на есенцията или за да се различават от аналогичния западен артикул. Помня, че след като сдъвчеш една, можеш да я боядисаш в синьо с химикалката си и да я направиш малко по-цветна.
Помня, че вафлите бяха „народни“, шоколадовият десерт беше „Република“ или „Байкал“, на обикновения локум се кипреше усмихната трудолюбива розоберачка, и всички те бяха произведени в завод със странното за нас име „Малчика“. Тогава не си давахме сметка за имената, но някой друг си е давал.
Помня, че като малък никога не успях да се добера до „Тоблерон“, шоколадово яйце или „Милка“. Знаех, че съществуват, представях си, по-скоро съчинявах вкуса им. Знаех, че ги има само в „Кореком“ и в чужбина, което беше едно и също и еднакво недостъпно място. Помня, че през 1990 г. си купих първото шоколадово яйце, бях на 23 и с голямо неудобство го платих на касата, кой знае защо, оправдавайки се пред продавачката, че е за детето на мои приятели. Прибрах се в квартирата си, заключих, разопаковах го и го изядох сам, цялото. Помня, че ми беше вкусно и тъжно, че се опитвах да си представя какъв би бил вкусът на това яйце за мен преди 10 или 15 години.
Спирам дотук. Спомням си (с небцето) още много неща и много отсъствия от вкуса на социализма, но вече съм писал за тях другаде и в други истории. И все пак, ако трябва да опиша общия вкус на онова време, ето – леко метален, вероятно от посудата (алпака), вкус на нещо загоряло в голямата обща тава на столовата, усещане за мазен и хлъзгав шубер (минат с универсалния, при липса на друго, препарат „Веро“), презрение към вегетарианството (буржоазни гевезлъци) и страст към запръжките. Киселините остават...
Източник: Георги Господинов - „Невидимите кризи“ 2013, издателство Жанет 45
Снимка: Георги Господинов - Дафинка Стоилова