Споделени мисли на големия наш поет и майстор на преводаческото изкуство, подарил на българските читатели творбите на Гьоте, Федерико Гарсия Лорка, Блез Паскал, Мишел дьо Монтен, Стендал, Емили Дикинсън, Чехов, Исак Бабел и много други.
И без свян да мога да говоря
с простите на прост неук език...
Научи ме, господи велик,
да живея като всички хора.
От „Молитва”, 1927 г.
Поезията се ражда не когато ние искаме, а когато тя поиска. Тя прилича много пъти на забравена дума, която ни идва на устните само след като сме престанали да я търсим.
Никой не осъществява себе си напълно. Животът на всеки човек е в края на краищата един неуспех.
Най-значителни за нашето развитие се явяват ония преживелици, които не сме искали: войната, нещастията, болестите. Тук е слабостта на възпитанието.
Художественият превод ми напомня прозорец, в който образите от улицата се смесват с отраженията на предметите вътре в стаята. Той е произведение толкова на автора, колкото и на преводача.
Човек трябва да отиде да живее на село, в полето, за да види звездите. Светлините на града ни пречат да ги виждаме.
Човек смята, че листата на дърветата са пожълтели от есента и едва после, когато поразмисли, разбира, че огънят и страстите на лятото са направили това.
На една трапеза, дето всички са пияни, трезвеният е, няма съмнение, един неприятен свидетел.
Ние умираме по малко със смъртта на всеки свой близък.
Богатият скърби по-силно и по-дълго от бедния, защото има повече време за това. На другия ден след смъртта на майка си или на жена си бедният е принуден да изтрие сълзите си и да тръгне да се бори за хляба си.
Приятелството се измерва с искреността, която може да понесе.
Всяко силно чувство е суеверно.
Делото на твореца трябва да бъде безкористно. Затова и всяка истинска слава е посмъртна.
Един писател личи и по това, което той не си позволява да пише.
Когато човек не знае добре един език, той, вместо да каже това, което мисли, мисли това,което може да каже.
Критикът не бива да има очите на влюбения: той трябва да е способен да се възхищава, без да престава да вижда и различава недостатъците.
Приятно е да бъдеш възмутен: едновременно чувстваш другите виновни и съзнаваш собственото си превъзходство.
Частта е по-малка от цялото, но може да бъде по-хубава от него.
Човек е най-самотен в успеха си. Тогава всичките му приятели го напускат. Едни от завист, други от страх да не помисли, че му се докарват.
Цинизмът в някои случаи е една форма на срамежливостта.
Някога, когато бях млад, обичах да дружа с по-възрастни от мене. Сега за приятели предпочитам млади хора. Старите няма вече на какво да ме научат – аз сам остарях, докато чрез младите долавям полъха на новото, надниквам сякаш в бъдещето.
Хората дължат често моралното си тегло не толкова на себе си, колкото на средата, в която се движат. Колцина от нас, попаднали при друго общество, в друга среда, олекват неимоверно много или се обезличават напълно.
Много от възгледите и твърденията ни не биха били тъй категорични и крайни, ако нямаше хора, които да мислят по-инак от нас.
Почти всички наши белетристи са селяни, които са напуснали родното село на младини. От години те живеят в града и виждат селото през спомените си, в сиянието и поезията на детинството и младостта си. Нищо чудно след това, че цялата ни селска белетристика е малко или много идилична.
Както при конните надбягвания тези, които излизат отначало напред, не винаги са първи в края. И неуспехът е сам най-често едно благоприятно обстоятелство, което възпира дарованието от общите и лесни пътища, вдълбочава го и го укрепва.
Популярността е опасна: тя плоди подражатели, обръща оригиналните приумици в общи места, води след себе си пресищане, ускорява идването на забравата. Неуспехът, наопаки, запазва произведението, както флаконът запазва парфюма от изветряване.
Когато се изкачва по планината, пътят захваща да лъкатуши, отбивайки се веднъж в едната, после в срещуположната посока. Нашите противоречия са едно уверение, че ние се издигаме нагоре.
Бих вярвал в безсмъртието, ако не беше старостта. Това постепенно чезнене на душата, както и на тялото, не оставя като че никаква надежда за друг живот. Какво продължение може да очаква човек другаде, когато вижда, че тук свършва всичко? “
Съгласен съм: чувството за малоценност е недостатък. Но този недостатък прави чест на оня, който го има. Един простак не страда никога от чувство за малоценност.
Хората биват наказвани по-често за това, което биха извършили, отколкото за това, което са извършили – заради бъдещето си, отколкото за миналото си.
Богатите със събития епохи са повърхностни. От много преживявания хората нямат тогава време да се вдълбочат.
Героизмът съществува за другите. Никой не изглежда герой на себе си.
Семинарията е, изглежда, място, дето човек най-лесно може да изгуби вярата си.
Без съмнение, езикът е развитие. Но той е и традиция. Инак, ако се откъсне от корена си, той скоро ще престане да бъде български. Развивайки се, езикът се обогатява непрекъснато, като прибавя новото към старото.
Снимки: kultura.bg, photoarhiv-todorslavchev.com