Някои хора остаряват като катедрали, а други - като цървули ~ Момо КАПОР

Момо Капор (1937-2010) се ражда в Сараево, но прекарва по-голямата част от живота си в Белград. Завършва живопис в белградската Академия за изобразително изкуство, но предпочита да рисува с думи. Наричат го един от родоначалниците на "джинс-прозата" в бивша Югославия, изтъквайки неговото майсторство в овладяване на кратките литературни форми и невероятното му чувство за ирония.

СТЪПКИ

Не е необходимо да си кой знае колко умно дете (а аз бях изключително бебе), та веднага щом отвориш очи да не се досетиш, че хората вървят изправени на два крака. Обаче на мен ми беше много приятно да си лежа.

А и днес съм склонен да твърдя, че лежането е много по-естествена поза на човешкото тяло, отколкото стоенето или ходенето. И така, до третата си година се правех, че нищо не разбирам и че изобщо не забелязвам как моите родители се мъчат да ме изправят и да ме накарат да тръгна. Чудя се защо толкова настояваха за това. Когато ме вдигаха на крака, аз моментално се сгромолясвах и лягах или в най-добрия случай сядах.

Като че и тогава усещах, че след време в живота ще имам много по-малка възможност за излежаване, отколкото през детството. Какво ли не правеха нещастниците, само и само да проходя! Изправяха ме и ме оставяха да стоя, а те се отдалечаваха, протягаха ръце към мен и казваха: "Ела, ела при мама и тати!" Само ако знаеха колко са смешни! Клатушках се известно време, като че имам проблеми с вестибулацията и изведнъж сядах. Добре знаех, че щом проходя, край на возенето в количка и носенето на ръце!

Но не щеш ли, на петгодишна възраст, и аз не знам какво ми стана, навярно някаква мистериозна любов към крачещото човечество ме обзе, взех, че проходих! Закрачих доста уверено, което толкова въодушеви горките ми родители, че не можах да превъзмогна изненадата им. Аплодисментите все пак са си аплодисменти! Така се главозамаях от способността си да ходя, че едва се сдържах и май започнах да правя и някакви танцови стъпки. Но, за съжаление, замайването ми трая кратко. Посред едно завъртане, в центъра на стаята, се окопитих, и с ужас осъзнах, че остатъка от живота си трябва да прекарам на крака, като всички смъртни. Но връщане назад нямаше. Тръгнах! Сбогом, сладко излежаване!

ОБЯВА

Търси се тетрадка по всичкология. Една дебела тетрадка баница, която някога, отдавна, наричахме тетрадка по всичкология. Всичкология! Прекрасна дума. На нейните страници са походите на Цезар, левите и десни притоци на Сена, неправилни глаголи, изсушени иглики и уравнения с три неизвестни. Тук са нашите първи стихове, тук тренирахме подписа си, изчислявахме оценките си на края на годината, тук двеста пъти е написано името на онзи, в когото сме влюбени и веднага след това наказание – двеста и петдесет пъти изписано изречението "Не се кичи с чужда слава!"

Драсканици в полето, петна от закуската, тайни, игри на морски шах, разлято мастило (следи от сълзи), цитати и диктовки, тук е любовта... Повечето от нас завършиха само с тази едничка тетрадка по всичкология, която лесно се побираше в левия джоб на палтото. В парка седяхме върху нея, а на пролет, през големите междучасия, когато тревата беше още влажна, се замеряхме, или пък я държахме над главите си вместо чадър, докато все още умеехме да тичаме под дъжда. Сякаш и тогава знаехме, че животът не е само един предмет и че не може да се побере в една-единствена тетрадка, на която е написано "История". А може би този живот най-удобно се чувстваше в оная стара тетрадка по всичкология, която някак, хей така, незабелязано изгубихме, и която издирваме в тази обява.

МИРЪТ

Войната свърши.
Без победители.
Все пак подписах доброволна капитулация.
Дипломацията ще свърши останалото.
Не искам да се боря повече. Предадох се.
Остави ме да се погрижа за своите мъртви.
Оптимизмът издъхна в ръцете ми.
Влача надеждата за краката.
Събирам разпокъсани чувства.
Мъкна на гърба си ревността, от чиято тежест ми се огъват коленете.
Изгоряха писмата, картичките, снимките и посланията ми, писани с ярко червило по огледалата.
В пепелника плуват кибритени клечки, удавени във вино.
Над бойното поле се кълби мъгла от безчет изгорели цигари.
Остави ме да се погрижа за своите мъртви.
Няма да ти трябват вече цитатите, стиховете, малките трикове, паролите, стопените в огъня ключове, игрите и привичките.
Остави ме да ги събера и погреба, както подобава, защото след всяка битка се надига паплач, която граби всичко, до което се докопа.
Не искам нищо от това да попадне в ръцете ми!
На теб, както винаги, ти е все едно, разбира се: след себе си не остави друго освен отпечатъка от своето красиво тяло в постелята, където се борихме на живот и смърт, а утре, бездруго, сменят спалното бельо.

СЛЕД ЛЮБОВТА

След любовта остават телефонни номера, които избледняват.
След любовта остават чаши с гравирани монограми, откраднати от по-добрите мотели.
След любовта остава една маса в кафене "Манеж" и учуденият поглед на стария келнер, когато ни вижда с други.
След любовта на устните остава металният вкус на несполуката.
Остават адреси на стаи "от четири до шест".
След любовта остават изреченията: "изглеждаш чудесно, никак не си се променил/а..." и "обади се някой път, нали пазиш телефонния ми номер?"
След любовта остават тъмните улици, по които се връщахме след любовта.
След любовта остават мелодиите по радиото, които постепенно излизат от мода.
Остават тайните знаци, любовните шифри, остава твоята страна на леглото и страхът, че неочаквано ще влезе някой.
Трак!-поставената слушалка, когатo се обади нечий чужд глас. Хиляда и една лъжи...
След любовта остава изречението "Аз ще вляза първа в банята" и отговор: "Няма ли заедно?" – този път не!
След любовта остават съучастниците: пазителите на тайните, които вече не са никакви тайни.
След любовта остава лекото вълнение, когато пътьом вдъхнем познатия парфюм на някоя непозната жена.
След любовта улиците са празни, а градът – пуст.
След любовта остават неподписаните картички от Венеция и Амстердам.
Препълнените пепелници и празното сърце.
Навикът да се палят две цигари едновременно.
Случайно направени снимки, загубени фиби, таксиметровите шофьори, които не ни обичаха и цветарките, които ни обичаха.
След любовта остава наранената суета.
След любовта остават други мъже и други жени.
След любовта не остава нищо.