„Здрав е само оня, на когото самото му съществуване носи радост.”

Търси се новият, истинският човек ~ фрагмент от книгата на големия наш лечител „Хигиена и лекуване на душата”

Цял свят ви­­ка: къ­де е ис­­­тин­­с­­­ки­­ят чо­­век, кой­­то ще ни спа­­си? Нам е по­т­­­ре­­бен ис­­­тин­­с­­­ки чо­­век! Не тър­се­те то­­зи чо­­век. Той е у вас. То­­зи чо­­век сте вие. То­­ва е все­­ки от нас! Как чо­­век мо­­же да ста­­не ис­­­тин­­с­­­ки чо­­век? Ня­­ма ни­­що по-мъ­ч­­­но от то­­ва, ня­­ма и ни­що по-ле­с­­­но, ако той го по­­и­с­­­ка.“ 
Але­к­­­сан­­­дър ДЮМА

Про­­чу­­ти­­ят атин­­с­­­ки мъ­д­­­рец Ди­­о­­ген по­с­­­ред пла­д­­­не ди­­рил с фе­­нер в ста­­ра Ати­­на ис­­­тин­­с­­­ки чо­­век и на­п­­­ра­з­­­но го е тър­­­сил. Ве­д­­­нъж, ка­­то до­­шъл на па­­за­­ра, из­­­ви­­кал, кол­­­ко­­то му дър­­­жал гла­с: „Хей хо­­ра!“ – ко­­га­­то на­­о­­ко­­ло му се стру­­пал мно­­го на­­род, той ка­­зал на при­с­­­мех: „Аз ви­­ках хо­­ра, а не пи­г­­­меи“. 

По ця­л свят над вра­­та­­та на вся­­ка про­­фе­­сия, над вра­­та­­та на вся­­ко за­­ня­­тие, ви­­на­­ги стои ока­­че­­но обя­в­­­ле­­ние: „Тър­­­си се, ди­­ри се чо­­век“. 
Тър­си се ис­­­тин­­с­­­ки че­с­­­тен чо­­век, кой­­то мо­­же да за­­па­­зи ин­­­ди­­ви­­ду­­ал­­­но­­ст­­­та си в тъл­­­па­­та, чо­­век, кой­­то мъ­ж­­­ки по­д­­­дър­­­жа убе­ж­­­де­­ни­­я­­та си, кой­­то ня­­ма да се по­­бои да ка­­же „не“, ма­­кар цял свят да ка­­з­ва „да“. 

Тър­­­си се ис­­­тин­­с­­­ки че­с­­­тен чо­­век, кой­­то от ка­к­­­ва­­то и ве­­ли­­ка за­­да­­ча да е об­­­зет, да не до­­пу­­ща един от та­­лан­­­ти­­те му да на­­ма­­лее, да се из­­­ха­­би.
Ди­­ри се ис­­­тин­­с­­­ки че­с­­­тен чо­­век, кой­­то не се спи­­ра пред гра­­ни­­ци­­те на про­­фе­­си­­я­­та си; тър­­­си се чо­­век, кой­­то на­­ми­­ра в за­­ня­­ти­­е­­то си по­­п­ри­­ще за са­­мо­­ра­з­­­ви­­тие, об­­­ра­­зо­­ва­­ние, кул­­­ту­­ра, за из­­­ра­­бова­­не на ди­с­­­ци­п­­­ли­­на и из­­д­­­ръ­ж­­­ли­­вост, за про­­я­­ва на ха­­ра­к­­­тер и мъ­­же­с­­т­­­во. 

Ди­­ри се ис­­­тин­­с­­­ки чо­­век – ос­во­бо­ден от ония про­к­­­ле­­ти дре­б­­­ни не­­до­с­­­та­­тъ­­ци и сла­­бо­с­­­ти, ко­­и­­то би­­ха па­­ра­­ли­­зи­­ра­­ли си­­ли­­те му. Тър­­­си се чо­­век сър­­­де­­чен, кой­­то ви­­на­­ги да е без­­с­­т­­­ра­­шен. Ди­­ри се чо­­век хар­мо­ни­чен, а не ед­­­но­с­­т­­­ран­­­но раз­­­вит, кой­­то да не гу­­би вси­ч­­­ка­­та си енер­­­гия са­­мо в ед­­­на тя­с­­­на спе­­ци­­ал­­­ност и кой­­то да не ос­­­та­­вя да по­­ве­х­­­нат и ум­­­рат дру­­ги­­те ин­­­те­­ре­­си на жи­­во­­та му. 

Тър­­­си се ис­­­тин­­с­­­ки че­с­­­тен чо­­век с ши­­ро­­ки въз­­г­­­ле­­ди, кой­­то да не се спи­­ра на­с­­­ред пъ­­тя, кой­то пос­то­ян­но из­ра­бот­ва и ко­ри­ги­ра своя ми­рог­лед. Ди­­ри се ис­­­тин­­с­­­ки чо­­век, кой­­то с уме­­ние мо­­же да свър­­з­­­ва те­­о­­ри­­и­­те със здра­­вия сми­­съл, кой­­то ня­­ма да се ос­­­та­­ви да го из­­­ха­­бят учи­­ли­щ­­­но­­то об­­­ра­­зо­­ва­­ние, ну­ж­­­ди­­те на пра­к­­­ти­­че­с­­­кия еже­д­­­не­­вен жи­­вот, ис­­­тин­­с­­­ки чо­­век, кой­­то ви­­на­­ги пре­д­­­по­­чи­­та съ­­ще­с­­т­­­ве­­но­­то пред при­­ви­д­­­но­­то, кой­­то ви­­на­­ги та­чи до­б­­­ро­­то си име ка­то свое без­­­цен­­­но съ­к­­­ро­­ви­­ще. 

Ди­­ри се ис­­­тин­­с­­­ки че­с­­­тен чо­­век, от ко­­го­­то да бли­­ка са­­мо огън и жи­­вот, но стра­с­­­ти­­те на ко­­го­­то (без ка­­къ­в­­­то и да би­­ло мър­­т­­­ве­ш­­­ки ас­­­ке­­ти­­зъм) се по­­ко­­ря­­ват на твър­­­да­­та му во­­ля; кой­­то слу­­ша сво­­я­­та буд­на съ­­вест; кой­­то оби­­ча вси­ч­­­ко пре­к­­­ра­с­­­но, би­­ло то в при­­ро­­да­­та или в из­­­ку­с­­т­­­во­­то, а мра­­зи вси­ч­­­ко ни­з­­­ко, до­л­­­но и по­­чи­­та дру­­ги­­те на­­ра­в­­­но със се­­бе си. 

Бог на­с­­­та­в­­­ля­­ва чо­­ве­­ка да бъ­­де прав, чист и ве­­ли­­ко­­ду­­шен, но той го на­с­­­та­в­­­ля­­ва да бъ­­де и умен, из­­­ку­­сен, си­­лен и сър­­­цат. 
На све­­та е по­т­­­ре­­бен ис­­­тин­­с­­­ки че­с­­­тен чо­­век, раз­­­вит все­с­­т­­­ран­­­но, чо­­век, не­р­­­ви­­те на ко­­го­­то са из­­­тън­­­че­­ни до най-край­на сте­­пен на въз­п­ри­я­тие, умът е об­­­ра­­зо­­ван, ос­­­тър, про­­ни­­ца­­те­­лен, ши­­рок, ли­­бе­­ра­­лен и дъл­­­бок; ръ­­це­­те са че­в­­­ръ­с­­­ти, очи­­те – ос­­т­­­ри, чу­в­­с­­т­­­ви­­тел­­­ни ка­­то ми­к­­­ро­с­­­коп; сър­­­це­­то – пре­­пъл­­­не­­но с не­ж­­­ност, ве­­ли­­ко­­ду­­шие и вяр­­­ност. Це­­ли­­ят свят ди­­ри имен­­­но та­­къв ис­­­тин­­с­­­ки чо­­век. Ма­­кар и да има ми­­ли­­о­­ни хо­­ра, ко­­и­­то пре­д­­­ла­­гат ус­­­лу­­ги­­те си, все пак на­­да­­ли ще да се на­­ме­­ри ня­кой, кой­­то с дос­тойн­с­т­во да но­си то­ва зва­ние.

В зна­­ме­­ни­­то­­то си съ­­чи­­не­­ние „За въз­­­пи­­та­­ни­­е­­то“ Ру­­со ка­з­­­ва: „По­­не­­же спо­­ред за­­ко­­ни­­те на при­­ро­­да­­та вси­ч­­­ки хо­­ра са ра­в­­­ни и вси­ч­­­ки имат дар­­­ба­та да из­ра­зя­ват сво­­я­­та чо­­ве­­щи­­на, за мен е без зна­че­ние да­­ли мо­­ят уче­­ник се го­т­­­ви за ар­­­ми­­я­­та, за ня­­коя на­уч­на ка­­те­д­­­ра или за ад­­­во­­кат. При­­ро­­да­­та е от­­­ре­­ди­­ла на всин­­­ца ни да из­­­пъл­­­ним длъ­ж­­­но­с­­­ти­­те на чо­­ве­ш­­­кия жи­­вот пре­­ди да изи­г­­­ра­­ем ро­­ля­­та си в об­­­ще­с­­т­­­во­­то. Ще жи­­вее имен­­­но от оная про­­фе­­сия, на ко­­я­­то се за­в­­­зех да го уча. Ко­­га­­то из­­­пъл­­­ня то­­ва, той на­­и­с­­­ти­­на ня­­ма да бъ­­де ни­то вой­­ник, ни­то ду­­хо­в­­­но ли­­це, ни­то ад­­­во­­кат. Не­­ка пре­­ди вси­ч­­­ко бъ­­де ис­­­тин­­с­­­ки че­с­­­тен чо­­век; съ­д­­­ба­­та мо­­же да го пре­­ме­с­­­ти от ед­­­но за­ня­тие в дру­­го, но той нав­ся­къ­де ще бъ­­де на мя­с­­­тото си.“ 
Спо­­ред Емер­­­со­н, ко­га­то се об­съж­да­ла да­де­на кан­ди­да­ту­ра, Тай­­ле­­ран ви­­на­­ги пи­­тал не за то­­ва, да­­ли е бо­­гат ня­­кой, да­­ли е по­­лу­­чил на­з­­­на­­че­­ние, да­­ли е бла­­го­­на­­де­ж­­­ден, да­­ли е на слу­ж­­­ба, но да­­ли сам по се­­бе си е не­­що, да­­ли се стре­­ми да при­ло­жи сво­и­те дар­би. Ето то­­ва е вси­ч­­­ко, ко­­е­­то ди­­рил Та­­лей­­ран, ко­­е­­то тър­­­си до­б­­­ри­ят дър­жав­ник, ко­­е­­то изис­к­ва здра­­ви­­ят сми­­съл на це­­лия чо­­ве­ш­­­ки род. 
Ко­га­­то за­­пи­­та­­ли Хар­­­фил­д, още ка­то де­­те, „ка­­къв ми­с­­­ли да ста­­не“, той от­­­го­­во­­рил: „Най-на­­п­ред аз тря­б­­­ва да ста­­на ис­­­тин­­с­­­ки че­с­­­тен чо­­век; ако не спо­­лу­­ча в то­­ва, ня­­ма да спо­­лу­­ча в ни­­що дру­­го“. 
Мон­­­тен ка­з­­­ва, че на­­ша­­та за­да­ча не е са­­мо да раз­ви­ва­ме ха­рак­те­ра, чувства­та или тя­­ло­­то, а да въз­пи­та­ва­ме в се­­бе си ис­­­тин­­с­­­кия че­с­­­тен чо­­век. 

Днес све­­тът стра­да и бо­ле­ду­ва от не­дос­ти­га на ис­тин­с­ки чо­ве­ци. За да мо­­гат да по­не­сат дос­той­но на­­ти­с­­­ка на на­­ша­­та кон­­­цен­­т­­­ри­­ра­­на ци­­ви­­ли­­за­­ция, днеш­ни­те же­­ни и мъ­­же тря­б­­­ва да имат без­­б­­­рой­ мно­­го ка­­че­с­­т­­­ва. Те тря­б­­­ва да бъ­дат съ­вър­ше­но здра­­ви. За­­що­­то ли­п­­­са­­та на бо­­лест не е още здра­­ве; пре­­пъл­­­не­­ни­­ят, а не пре­­съ­х­­­на­­ли­­ят на­­по­­ло­­ви­­на из­­­вор съ­­жи­­вя­­ва и раз­­­ху­­ба­­вя­­ва до­­ли­­на­­та, през ко­­я­­то ми­­на­­ват во­­ди­­те му. Здрав е са­­мо оня, на ко­го­то са­мо­то му съ­­ще­с­­т­­­ву­­ва­­не но­си ра­­дост, за ко­­го­­то са­­ми­­ят про­­цес на жи­­во­­та е сам по се­­бе си на­с­­­ла­­да; здрав е оня, кой­­то ­чу­в­­с­­т­­­ву­­ва мо­щ­­­но­­то ту­п­­­те­­не на пул­­­са в ця­­ло­­то си тя­­ло, кой­­то усе­­ща жи­­вот във вся­ка своя клет­ка. 

Мо­­же ли да има по-ве­­ли­­ко­­ле­п­­­но не­­що от чо­век, от ко­­го­то бли­­кат изо­­бил­­­ни си­­ли и здра­­ве? Тъж­но е, ко­га­­то ви­ж­­­даш как от на­­ши­­те уче­б­­­ни за­­ве­­де­­ния – чи­я­то цел­ е да под­гот­вят сил­­­ни, не­­за­­ви­­си­­ми, са­­мо­с­­­той­­ни хо­­ра – вся­­ка го­­ди­­на хи­­ля­­ди мла­ди хо­ра встъ­п­­­ват в жи­­во­­та дре­б­­­на­­ци, на­­ме­с­­­то мо­щ­­­ни дъ­­бо­­ве, па­­па­­га­­ли, на­­ме­с­­­то хо­­ра с гла­­ви, без­­­по­­мо­щ­­­ни, на­­ме­с­­­то не­за­ви­си­ми, бол­­­ни­­ча­­ви, на­­ме­с­­­то здра­­ви, ке­­ка­­ви, на­­ме­с­­­то сил­­­ни, пре­­гър­­­бе­­ни, на­­ме­с­­­то пра­­ви. 
„И кол­­­ко мно­­го са тия мла­­де­­жи, ко­­и­­то мно­­го обе­­ща­­ват, а пък ме­ж­­­ду тях не ви­ж­­­даш ни­­то един съ­­вър­­­шен мъж!“ Ха­­ра­к­­­те­­рът ви­­на­­ги се на­­ми­­ра в тя­с­­­на връ­з­­­ка и съ­г­­­ла­­сие с те­­ле­с­­­на­­та при­­ро­­да и не­­съ­з­­­на­­тел­­­но я ус­­­во­­я­­ва. Раз­­д­­­ра­з­­­ни­­тел­­­ни­­ят, спри­­ха­­ви­­ят и бол­­­ни­­ча­­ви­­ят чо­­век не мо­­же да раз­­­вие в се­­бе си оная си­­ла и жи­­ви­­на в ха­­ра­к­­­те­­ра, ко­­и­­то са до­с­­­тъ­п­­­ни на здра­­вия, мо­щ­­­ния и жи­з­­­не­­ра­­до­с­­т­­­ния чо­­век. В чо­­ве­­ка има вро­­де­­на лю­­бов към окол­ни­те, чув­с­т­во за оце­­ля­­ва­­не, ус­­т­­­рем за до­с­­­ти­­га­­не, за­­е­д­­­но с то­­ва и вро­­ден про­­тест и пре­з­­­ре­­ние към от­­с­­т­­­ра­­ни­­ма­­та не­­до­с­­­та­­тъ­ч­­­ност. При­­ро­­да­­та изи­с­­к­­­ва от чо­­ве­ка ви­­на­­ги да стои на ви­­со­­чи­­на­­та на сво­­е­­то по­­ло­­же­­ние. Си­­ла­­та на най-мо­гъ­що­то съ­щес­т­ва на пла­не­та­та с не­до­рас­ли мис­ли, дреб­ни чув­с­т­ва и мър­т­ва лю­бов не тря­б­­­ва да ха­­ра­к­­­те­­ри­­зи­­ра чо­­ве­ка. 
Ви­с­­­ши­­ят тип на чо­­ве­­че­с­­т­­­во­­то ве­­че за­­ни­­ча през пра­­га на дне­ш­­­ния век и на­­пи­­ра да прек­ра­ч­и през не­­го. Във вре­­ме на при­­лив, на мор­­с­­­кия бряг, слу­ч­­­ва се да за­­бе­­ле­­жиш ня­­коя въл­­­на да за­лее пя­съ­ка мно­­го по-да­­леч от дру­­ги­­те, ми­­на­­ли пре­­ди нея, и си мис­лиш, че ни­­то ед­­­на ня­­ма да до­с­­­ти­г­­­не не­й­­на­­та чер­­­та, но не щеш ли, след вре­­ме ця­­ло­­то мо­­ре я на­д­­­ми­­на­­ва; съ­­що­­то е и с чо­­ве­­че­с­­т­­­во­­то: и там от вре­­ме на вре­­ме се явя­­ват хо­­ра с ед­на гла­­ва по-ви­­со­­ки от дру­­ги­­те, а по-късно да­­же „сре­д­­­ни­­ят“ чо­­век на­д­­­ми­на­ва и най-ви­­со­­ка­­та чо­веш­ка въл­­­на. 

Апо­­лес, зна­­ме­­ни­ти­ят ­г­ръ­ц­­­ки скул­­п­­­тор, се ски­­тал дъл­­­ги го­­ди­­ни из Гър­­­ция, изу­­ча­­вай­­ки чер­­­ти­те на вси­ч­­­ки про­чу­ти ху­­ба­­ви­­ци, схва­­щай­­ки при ед­­­ни из­ра­за на очи­те, при дру­­ги – ли­ни­я­та на че­­ло­то или на но­са, при тре­­ти – гра­­ци­­о­з­­­но­то дви­­же­­ние, при че­т­­­вър­­­ти – крас­но­ре­чи­во­то об­­­ръ­­ще­­ние, за да съ­з­­­да­­де по­р­­т­­­ре­та на съ­­вър­­­ше­­на­­та же­­на, оня по­р­­т­­­рет, от кой­­то се е въз­­­хи­­ща­­вал цял свят. Съ­­що тъй и бъ­­де­­щи­­ят ис­­­тин­­с­­­ки чо­­век ще бъ­­де ком­­­би­­на­­ция на мно­­зи­­на в един. Той ще по­­е­­ме, ще по­­гъл­­­не в се­­бе си не сла­­бо­­ст­­­та и ом­разата, а си­­ла­­та и лю­бов­та на дру­­ги­­те хо­­ра. Той ще бъ­­де ис­­­тин­­с­­­ки чо­­век – чо­век на най-ви­с­­­ша­­та ду­­хо­в­­­на мощ, съ­с­­­ре­­до­­то­­че­н, ура­в­­­но­­ве­­сен и ви­­на­­ги го­с­­­по­­дар на се­­бе си. Чу­в­­с­­т­­­ви­­тел­­­но­­ст­­­та му ня­­ма да бъ­­де уби­­та или за­­тъ­­пе­­на с на­­ру­­ша­­ва­­не­­то на при­­ро­д­­­ни­­те за­­ко­­ни. Ин­­­те­­ре­­сът му из­­­ця­­ло ще се от­­­ли­­ча­­ва по впе­­ча­т­­­ли­­тел­­­но­­ст­­­та си и ще ре­­а­­ги­­ра с най-не­ж­­­ни­­те до­­ко­с­­­ва­­ния на при­­ро­­да­­та. 

И ка­к­­­во чу­д­­­но тво­­ре­­ние ще бъ­­де то­­зи бъ­­дещ ис­­­тин­­с­­­ки чо­­век! С ка­­къв бла­­го­­ро­­ден ум! С ка­к­­­ви без­­г­­­ра­­ни­ч­­­ни спо­­со­б­­­но­с­­­ти! С ка­к­­­ви кра­­си­­ви фор­­­ми, съ­­вър­­­ше­­ни дви­­же­­ния! И кол­­­ко мно­­го той при­­ли­ча на ан­­­гел в де­ла­та си и кол­­­ко ще бъ­­де спо­­со­­бен да раз­­­би­­ра Бо­­жи­­я­та про­ми­съл! Кра­­со­­та­­та, ху­­бо­­ст­­­та на све­­та ще бъ­­де той – об­­­ра­­зец на вси­ч­­­ки жи­­ви съ­­ще­с­­т­­­ва! 
Най-пър­­­во­­то не­­що, ко­­е­­то изи­с­­к­­­ва вся­­ко въз­­­пи­­та­­ние, вся­­ка ди­с­­­ци­п­­­ли­­на, е да се при­­го­т­­­ви ма­­те­­ри­­ал за ис­­­тин­­с­­­кия чо­­век. Здра­­ви­­ят ма­­те­­ри­­ал ви­­на­­ги тря­б­­­ва да се съ­с­­­тои от из­­­ра­с­­­на­­ли, твър­­­ди, яки и сна­ж­­­ни дър­­­ве­­та. Та­­ко­­ва дър­­­во мо­­же да ста­­не и за ма­ч­­­та, и за фор­­­те­­пи­­я­­но, и за де­­ли­­ка­т­­­на ре­з­­­бар­­с­­­ка ра­­бо­­та; но най-на­­п­ред то тря­б­­­ва да ста­­не ма­­те­­ри­­ал. Вре­­ме­­то и тър­­­пе­­ни­­е­­то от­­г­­­ле­ж­­­дат от мал­­­ко­­то дръ­в­­­це дър­­­во. Съ­­що тъй и де­­те­­то с ди­с­­­ци­п­­­ли­­на, въз­­­пи­­та­­ние се раз­­­ви­­ва и ста­­ва здра­во ум­­с­­т­­­ве­­но, нра­в­­с­­т­­­ве­­но и фи­­зи­­че­с­­­ки, зрее ка­то ма­­те­­ри­­ал за гра­­ди­­во. Ко­­га­­то раз­­­ра­­бо­т­­­ва ха­­ра­к­­­те­­ра си, мла­­де­­жът ще има мно­­го го­­ля­­ма си­ла, ако встъ­п­­­вай­­ки в жи­­во­­та, твър­­­до се ре­­ша­­ва да ми­с­­­ли, че той е сам на се­­бе си – тъй да се ре­­че – бан­­­ке­р; ни­­ко­­га да не за­б­­­ра­­вя, че не­­го­­ви­­те бан­­­ко­­ви ак­ре­ди­ти­ви ще се по­с­­­ре­­щат до­б­­­ре или зле, че ще ги при­­е­­мат и упо­т­­­ре­­бя­­ват на­в­­­ред или пък ня­­ма да имат ни­­ка­к­­­ва це­­на, спо­­ред не­­го­­ва­­та ли­ч­­­на ре­­пу­­та­­ция ка­­то че­с­­­тен и пра­в­­­до­­лю­­бив чо­­век; че ако той ос­­­та­­ви да се про­­те­с­­­ти­­ра ед­­­на от по­­ли­­ци­­те му, ре­­пу­­та­­ци­­я­­та му ще про­­па­д­­­не, а кре­­ди­­тът му ще се раз­­­си­­пе. 
Ако мла­­де­­жът за­­по­ч­­­не съз­на­тел­ния си жи­вот с твър­­­до­то на­­ме­­ре­­ние да го­­во­­ри ви­­на­­ги чи­с­­­та­­та пра­в­­­да, да из­­­пъл­­­ня­­ва поч­те­но и на­­пъл­­­но вся­­ко свое обе­­ща­­ние, да из­­­вър­­ш­­­ва вся­­ка въз­­­ло­­же­­на ра­бо­та с най-стро­­га то­ч­­­ност и с пъл­­­но вни­­ма­­ние към вре­­ме­­то на хо­­ра­­та; ако ­па­з­и репутация­­та си ка­­то без­­­цен­­­но съ­к­­­ро­­ви­­ще, ако чу­в­­с­­т­­­ву­­ва ви­­на­­ги, че по­г­­­ле­­ди­­те на вси­ч­­­ки са на­­со­­че­­ни към не­­го, че не тря­б­­­ва ни на ко­­съм да от­­с­­­тъ­п­­­ва от ис­­­ти­­на­­та и от пра­­во­­то, то той ще се сдо­­бие с не­­о­г­­­ра­­ни­­чен кре­­дит и все­­о­б­­­що до­­ве­­рие: от не­­го ще из­­­ле­­зе бла­­го­­ро­­ден чо­­век. 
Ка­к­­­во стру­­ват двор­­­ци­­те и скъ­­пи­те ко­ли, ка­к­­­во зна­чи за нас, че ня­­кой си имал ку­пи­ща па­ри и власт, в сра­в­­­не­­ние със съ­з­­­на­­ни­­е­­то на пра­в­­­да­­та, в сра­в­­­не­­ние с оно­­ва ли­­це, ко­­е­­то ни­­ко­­га ня­­ма да по­б­­­ле­д­­­нее пред гла­­са на об­­­ви­­ни­­те­­ля, в сра­в­­­не­­ние с оно­­ва сър­­­це, ко­­е­­то ни­­ко­­га ня­­ма да тре­п­­­не от изо­б­­­ли­­чи­­тел­­­ния страх, с оная ду­­ша, ко­­я­­то ви­­на­­ги мо­­же да се раз­­т­­­во­­ри на­ши­­ро­­ко, без ни най-мал­­­ко да се бои, че ще се на­­ме­­ри в нея ня­ка­к­­­во петно? И зна­­е­­те ли ка­к­­­во оз­­­на­­ча­­ва то­ва, ка­к­­­во ще ре­­че? То­ва е ис­­­тин­­с­­­ки­ят чо­­век, кой­то не пра­­ви ни­­ко­­му зло, ни­­ко­­га не се съ­б­­­ла­з­­­ня­­ва от чу­ж­­­до­­то и ви­­на­­ги в на­ча­ло­то на всяко же­­ла­­ние и в края на удо­в­­­ле­т­­­во­­ре­­ни­е­то му при­със­т­ву­ва са­­мо не­­из­­­мен­­­ни­­ят за­­кон на спра­­ве­д­­­ли­­во­­ст­­­та. 

Жан Пол Ри­х­­­тер ка­­з­ва: „Аз на­п­­­ра­­вих от се­­бе си вси­ч­­­ко оно­­ва, ко­­е­­то мо­­же­­ше да се на­п­­­ра­­ви от да­­де­­ния ма­­те­­ри­­ал и ни­­кой не мо­­же да ис­­­ка от мене по­­ве­­че“. 
Ис­­­тин­­с­­­ки­­ят чо­­век е най-ве­­ли­­ко­­то яв­­­ле­­ние във все­­ле­­на­­та. Вси­ч­­­ки ве­­ко­­ве до­се­­га са се опи­т­­­ва­­ли да съ­з­­­да­­дат, да про­­из­­­ве­­дат не­­го­­вия съ­­вър­­­шен об­­­ра­­зец. Най-до­б­­­ри­­те ме­ж­­­ду нас са са­­мо по­­ли­ч­­­ба на оно­­ва, ко­­е­­то тря­б­­­ва да се яви. И как­ва е на­ша­та за­да­ча тук, на зе­мя­та? Да вър­вим към то­зи иде­ал и да го пазим све­щен от жи­вот в жи­вот.

Петър Димков

Снимки: petardimkov.com