„Лев Николаевич през целия си живот обичаше децата. Душата му болееше за тях. Не можеше той спокойно да гледа безпросветния живот на бедняшките деца. Но как да им помогне, как да промени живота им, как да го направи по-светъл и разумен? Трябва да се ограмотяват, трябва да се учат да четат, трябва да се разбудят душите им. Книги за деца, разбираеми и увлекателни, по онова време имаше твърде малко. И ето, великият писател, сяда и пише разкази за деца – прости, разбираеми, увлекателни и поучителни. Такива разкази, каквито според неговото убеждение са нужни на децата”. ~ Л. Воронкова
Аз и така обичам брат си, но най-вече го обичам, защото отиде войник вместо мене. Ето как беше работата: теглихме жребий. Жребият се падна на мене, аз трябваше да ида войник, а аз тогава само преди седмица се бях оженил. Не ми се искаше да оставя младата си булка.
Майка ми почна да плаче с глас и занарежда:
– Как ще иде Петрушка, той е млад.
Нямаше какво да се прави, почнаха да ме стягат за път. Жена ми ми уши риза, намери ми пари и на другия ден трябваше да се представя на преглед в града. Мама се съсипва – плаче, а аз, като си помисля, че трябва да вървя, сърцето ми се свива, сякаш отивам на смърт.
Вечерта седнахме всички да се храним. На никого не му се яде. По-големият ми брат, Николай, лежи на печката и все мълчи. Моята млада булка реве. Баща ми седи навъсен. Майка ми сложи кашата на масата, но никой не я докосна. Тя взе да вика Николай да слезе от печката да вечеря. Той слезе, прекръсти се, седна на масата, па рече:
– Не се съсипвай, майчице. Аз ще ида вместо Петрушка войник, аз съм по-голям от него. Дано не пропадна. Ще изкарам службата и ще се върна. А ти, Пьотър, докато мен ме няма, грижи се за тате и мама, а и жена ми не огорчавай.
Аз се зарадвах, мама също престана да се вайка. Взеха да стягат за път Николай.
Сутринта, когато се събудих и поразмислих, стана ми мъчно, че брат ми отива вместо мене. Затова му казах:
– Не ходи, Николай, на мен се падна, аз ще отива.
А той мълчи и се готви. Готвя се и аз. Отидохме и двама в града на преглед. Той се явява и аз се явявам. И двамата сме лични момчета, стоим и чакаме – одобряват ни. Брат ми ме поглежда, усмихва се и казва:
– Хайде, Пьотър, върви си у дома. И не тъжете за мене, аз по свое желание отивам.
Заплаках и си тръгнах за дома. И сега, като си спомня за брат ми, струва ми се, че живота си бих дал за него.
От „Книга за децата”, Лев Толстой, 1978
Изображение: Лев Толстой. Рассказы и сказки для детей, ozon.ru
Снимка: David Mickey Evans' Blog