Целувката е това, което е останало от райския език ~ Джоузеф КОНРАД

Джоузеф Конрад (1857-1924), с рождено име Юзеф Теодор Конрад Коженьовски, е британски писател – романист от полски произход. Баща му е разорен аристократ, писател, преводач и борец за национално освобождение, който бива арестуван заради революционната си дейност и изпратен на каторга във Вологда, последван от майка му и малкия Юзеф. Баща му успява да измоли да го преместят на юг в Чернигов, Украйна, заради влошеното здраве на майка му, но скоро след това тя умира от туберкулоза. Баща му заминава за Краков и умира 4 години по-късно.

Малкият е отгледан от вуйчо си в Швейцария. Това, което отнася със себе си, са спомените за бруталното насилие и липсата на свобода, преживени по време на изгнанието; и още: съзнанието за унижение и поквара, които води след себе си робството. Всичко това допълнително изостря чувството му за самота, което го измъчва до края на жизнения му път.

Напуска училище едва на 17-годишен и решава да стане моряк във френския търговски флот. Води авантюристичен живот – замесва се в контрабанда на оръжие и политически заговори. През 1878 г., след опит за самоубийство, постъпва на работа на британски кораб, за да се отърве от военна служба във Франция.

Взема сертификат за капитан на търговски плавателен съд, научава английски преди 21-ата си година и през 1884 г. става натурализиран британец. Тогава сменя името си на Джоузеф Конрад. Живее и работи като моряк в продължение на около 20 години.

Пътува много из най-различни екзотични кътчета, като използва преживелиците и опита си в романите си. Той е доказателство, че човек може да е изключително начетен и ерудиран, без да е получил официално образование. Той е писател, който е смело експериментиращ новатор в своята проза. Министър-председателят на Обединеното кралство му предлага да приеме благородническата титла баронет, но той по изключително изтънчен, но решителен начин, отказва предложението, тъй като силно държи на родните си корени.

В романите му виждаме лицето на моралист, който поставя героите в безнадеждни ситуации, който размишлява върху нуждата от защитаването на честта дори с цената на живота, за верността дори при липсата на надежда, за изискванията на етикета без значение от настроението и последиците. Естествено по онова време книгите му са забранени в Полша.

Конрад умира от разрив на сърцето на 3 август 1924 г., 66-годишен. Погребан е в Кентърбърийското гробище. На надгробната му плоча името му е изписано с цели 3 грешки.

Романите му, въпреки че се свързват с литературата на XIX в., са изключително актуални и днес. Творбите му се интерпретират отново и отново в контекста на съвременните цивилизационни проблеми. Пример за това е екранизацията на „Сърцето на мрака“ – „Апокалипсис сега“ на Франсис Форд Копола, „Късче сянка“ на Анджей Вайда, а по романа „Тайният агент“ Хичкок заснема филма „Саботаж“.

Не обичам да работя – никой не обича – но ми харесва това, което може да се намери в работата – шансът да намеря себе си.

Авторът пише само половината от книгата; другата половина се пише от читателя.

Артист е човекът на действието, независимо дали той създава личност, открива способ за нещо или намира изход от заплетена ситуация.

Аз не чета рецензиите за книгите си. Аз ги измервам на дължина.

Ако човек не вярва в успеха, той има малък житейски опит.

Да бъде проклет този човек, чието сърце не е научено на надежда, когато е бил млад, да обича – и да използва своето доверие в живота.

Човешката душа е способна на всичко, защото в нея се съдържа всичко – цялото минало и настояще.

Може би това е животът… една мечта и един страх.

Да изясни пътя пред себе си е целта на всяко човешко същество в нашето мрачно и бурно съществуване.

Бог е за мъжете, а религията – за жените.

Да си жена е трудно най-вече затова, защото се налага да си имаш работа предимно с мъже.

Целувката е това, което е останало от райския език.

Всички хора са братя и затова знаят твърде много един за друг.

Клюките са това, което никой не твърди, че харесва, но всеки им се наслаждава.

Всяка една нация е известна на света преди всичко със своите пороци.

Не можем да обвиняваме човек за това, че защитава своето достойнство. Това е негово задължение.

Действието е утеха. То е враг на мислите и приятел на илюзиите.

За човека трябва да се съди както по неговите приятели, така и по неговите врагове.

Решената загадка става баналност.

Думите, както знаем, са големите врагове на реалността.

Вярата в свръхестествено зло не е необходима – самите хора са способни на всевъзможни злини.

Морето никога не е било приятелски настроено към човека. В най-добрия случай е било съучастник на неговата неуморност.

Снимки: Second Story Books, commons.wikimedia.org, pinterest.com